Take a photo of a barcode or cover
3.37 AVERAGE
3.37 AVERAGE
reflective
slow-paced
"Имаш да изиграеш все някаква жизненоважна роля в разгъването на съдбата на света."
Не е тайна колко много нашумя Джордан Пийтърсън (Джордън Питърсън? Йордан Петров?) скоро време, човекът набра много популярност, много бързо, но нито в един момент от набирането на тази полулярност не успя да допусне гаф, който да ме накара да го сваля от пиедестала, на който го държа. Пийтърсън е шампион на много неща, традицията, свободата на израза, модерната психотерапевтика, но може би най-много и най-важно на младите мъже и е наистина трогващо, че когато бива изправен с индивиди, на когото е помогнал със своите речи, той не вдига самодоволно брадичка към небето, а проплаква, защото е било нужно толкова (сравнително) малко, за да се постигне толкова много добро, с което продължава да печели най-дълбокото ми уважение.
В книгата си, Пийтърсън събира дванадесет правила за по-добър живот, но в повечето време изпада в (макар много интересни) тангенти (не знам дали този израз съществува в българския, но както и да е), което странно не превръща тази книга в книга за самопомощ, въпреки че в сърцето си тя е точно такава. Самопомощта, която Пийтърсън проповядва, е остра, удря ти шамар в лицето и ти казва да си оправиш леглото, срива манталитета ти на жертва и приема тезата ти, че нищо няма значение, след което продължава с въпроса "И какво от това?". Пийтърсън е най-интересен, когато изпадне в обясненията си за смисъла на живота и как е лична отговорност на всекиго да го изкове от хаоса, който ни заобикаля. Пийтърсън повтаря истини, които всички би трябвало да знаем, но по една или друга причина отричаме, като факта, че щастието не може да е цел номер едно в живота, или че отказа на метафизичното в Библията не те прави "атеист" по начина, по който си мислиш. Главата за казването на истината трябва да резонира с всеки читател, цитатът от Солженцин:
"Границата между доброто и злото минава през сърцето на всеки човек"
трябва да ни напомня, че нашите избори имат значение, и то неочаквано голямо значение.
Пийтърсън обаче ми е любим, когато говори за децата. Съкрушително е да се чете за мъките, на които е била подложена дъщеря му, но в същия момент е ободряващо, че са успели да се преборят през всичко това. Пийтърсън има много да каже по въпроса за отглеждането на деца и го прави по начин, който те кара да се замислиш за цялото дело, все пак, да си родител не е никак най-лесното нещо и ще ти трябва всичката помощ, която можеш да намериш.
Като цяло, доста от нещата в тази книга биват споменати в клиповете на Пийтърсън, и бих спорил, че клиповете имат една идея по-добра кохерентност, тъй като късата им дължина отрязва тангентите на професора, но четенето на словото на Пийтърсън е друго преживяване и начина по които разказва и обяснява живота си е достатъчно интересен от само себе си, за да си заслужи тази книга четенето, колкото до дванадесетте правила, мъдрост са, а от мъдростта, когато е предоставена толкова достъпно, е глупост да се бяга.
"И над всичко останало, не лъжи. Не лъжи за нищо, никога. Лъжата води до Ада."
Не е тайна колко много нашумя Джордан Пийтърсън (Джордън Питърсън? Йордан Петров?) скоро време, човекът набра много популярност, много бързо, но нито в един момент от набирането на тази полулярност не успя да допусне гаф, който да ме накара да го сваля от пиедестала, на който го държа. Пийтърсън е шампион на много неща, традицията, свободата на израза, модерната психотерапевтика, но може би най-много и най-важно на младите мъже и е наистина трогващо, че когато бива изправен с индивиди, на когото е помогнал със своите речи, той не вдига самодоволно брадичка към небето, а проплаква, защото е било нужно толкова (сравнително) малко, за да се постигне толкова много добро, с което продължава да печели най-дълбокото ми уважение.
В книгата си, Пийтърсън събира дванадесет правила за по-добър живот, но в повечето време изпада в (макар много интересни) тангенти (не знам дали този израз съществува в българския, но както и да е), което странно не превръща тази книга в книга за самопомощ, въпреки че в сърцето си тя е точно такава. Самопомощта, която Пийтърсън проповядва, е остра, удря ти шамар в лицето и ти казва да си оправиш леглото, срива манталитета ти на жертва и приема тезата ти, че нищо няма значение, след което продължава с въпроса "И какво от това?". Пийтърсън е най-интересен, когато изпадне в обясненията си за смисъла на живота и как е лична отговорност на всекиго да го изкове от хаоса, който ни заобикаля. Пийтърсън повтаря истини, които всички би трябвало да знаем, но по една или друга причина отричаме, като факта, че щастието не може да е цел номер едно в живота, или че отказа на метафизичното в Библията не те прави "атеист" по начина, по който си мислиш. Главата за казването на истината трябва да резонира с всеки читател, цитатът от Солженцин:
"Границата между доброто и злото минава през сърцето на всеки човек"
трябва да ни напомня, че нашите избори имат значение, и то неочаквано голямо значение.
Пийтърсън обаче ми е любим, когато говори за децата. Съкрушително е да се чете за мъките, на които е била подложена дъщеря му, но в същия момент е ободряващо, че са успели да се преборят през всичко това. Пийтърсън има много да каже по въпроса за отглеждането на деца и го прави по начин, който те кара да се замислиш за цялото дело, все пак, да си родител не е никак най-лесното нещо и ще ти трябва всичката помощ, която можеш да намериш.
Като цяло, доста от нещата в тази книга биват споменати в клиповете на Пийтърсън, и бих спорил, че клиповете имат една идея по-добра кохерентност, тъй като късата им дължина отрязва тангентите на професора, но четенето на словото на Пийтърсън е друго преживяване и начина по които разказва и обяснява живота си е достатъчно интересен от само себе си, за да си заслужи тази книга четенето, колкото до дванадесетте правила, мъдрост са, а от мъдростта, когато е предоставена толкова достъпно, е глупост да се бяга.
"И над всичко останало, не лъжи. Не лъжи за нищо, никога. Лъжата води до Ада."
challenging
emotional
informative
inspiring
reflective
slow-paced
The book has good values and worthwhile lessons to listen to. There is the potential for deep inquiry here, but some of the evolutionary science Peterson cites is a little shaky and the correlations between us and lobsters is weak at best. That being said, nothing said here is nefarious in any meaningful way and many people will benefit from taking these values and reflecting on them. My primary worry with this book is that its simplicity will promote it as a sort of 'doctrine' and really this ought to be looked at as a self help book. Take what resonates.
Perhaps because I was expecting to like this book it was more of a shock that I didn't care for it that much. The title is a bit misleading as I didn't locate 12 rules and I am not even sure we need an antidote to chaos. I found the narrative way too long and at times it felt more of, 'this is what I learned from dealing with my patients in therapy.' Ultimately, the very supportive introduction primed me to receive something extraordinary, which never arrived. A little disappointing.
I have very mixed feelings about this book; some parts absolutely SLAPPED and others i wanted to throw the book in a bin lol. Never the less, i enjoyed having some of my views challenged and definitely had a good lol - e.g. calling Frozen propaganda (?!).
Kinda generic self-help content. Nothing really stuck out as profound or new to me. But certainly all good sentiments.
challenging
informative
reflective
slow-paced
challenging
hopeful
informative
inspiring
reflective
slow-paced