Reviews

Зеленият път“ е рожба на Кралят на ужаса, а именно – на Стивън Кинг. За мен творбите на Кинг се делят на две групи (образно казано, разбира се). В едната група попадат книгите, в които залага на страховити създания и събития, но които са пропити с толкова много смисъл и символика, че трябва да си сляп, за да не забележиш. Такива са „То“, „Гробище за домашни любимци“, „Мъглата“, като „То“ и „Мъглата“ бяха преиздадени съвсем скоро от две различни издателства. Другата група книги са тези, в които няма чудовища или някакви неземни същества, които се опитват да навредят на човечеството. Те са изявено психологически насочени и също съдържат много символика и не по-малко смисъл. Тук се нареждат „Мъртвата зона“, „Дългата разходка“, „Зеленият път“. Разбира се творчеството на Краля не се изчерпва с, посочените от мен, шест книги. То е богато и широко обхватно и, за съжаление, съм се запознала със съвсем нищожна част от него.

Както вече изтъкнах ако търсите чудовища, кръв и някакви брутални персонажи, няма да ги откриете в този роман. Всъщност, сгреших. Има ги, но те не са свръхестествени. Напротив, те са хора от плът и кръв, в които няма нищо чудовищно, освен действията, които вършат. „Зеленият път“ е за нечовешкото отношение към хората, за любовта към човечеството, която се превръща в ножа, забит в сърцето ти. За предразсъдъците и за проклятието на дарбите, които притежаваме. Защото понякога, когато наистина ВИЖДАШ ти се иска да си сляп, когато ЧУВАШ, мечтаеш да си глух. Понякога, когато ЧУВСТВАШ, мечтаеш да си мъртъв.

Действието в „Зеленият път“ се развива в САЩ в един затвор наречен „Студената планина“. А по-конкретно ни интересува онази част от затвора, в която се намират най-опасните и свирепи престъпници, осъдени да извървят своя зелен път до Светльо, електрическият стол, който слага край на техният тъжен (по мое мнение) и изпълнен с престъпления живот. Когато четох книгата за мен беше удоволствие да разбера повече за затворниците и кое всъщност ги е довело до положението, в което са. В този затвор работят мнго надзиратели, които са различни като небето и земята, като луната и слънцето. Говоря за Пол Еджкомб и Пърси Уетмор. ш

Пол е добрият, виждащ престъпниците като истински хора, каквито всъщност са, макар и понякога да е по-лесно да забарви този факт. Изпращайки ги по последната пътека към Небитието се старае да го направи максимално бързо и безболезнено.
Пърси, от друга страна, е млад, високомерен и е просто зъл. За него затворниците са чисто и просто мишена върху, която излива цялата злоба, която таи в себе си. Пърси не разбира защо Пол показва нещо по-различно към тях и го презира заради неговата „мекушавост“.
Един ден към затворниците се присъединява и третият основен персонаж – Джон Кофи. Джон е огромен. Наистина. Огромен, як, неграмотен и на пръв поглед слабоумен. Кофи е неграмотен, но може да напише името си – Кофи „като напитката“. Той е изпратен в „Студената планина“ заради бруталното убийство на две 5-годишни момиченца-близначки. Намерен е прегръщайки техните без време угаснали телца.
Няма повече да разказвам за сюжета на „Зеленият път“. Вместо това ще споделя какво усещане остави в мен. Рядко плача заради филм или книга, но тази прави изключение. Когато привърших с нея, усещах буца в сърцето си, която отказваше да се стопи. Може би, защото това не е просто измислен разказ. Реален е като всички войни, убийства и безумия, които се случват в реалния свят. Там, навън. Защото навън умират невинните, страдат беззащитните и най-чистите биват наклеветявани и унищожавани. Но остава надеждата, че доброто в крайна сметка побеждава и не всеки чист по душа човек умира безславно. Докато поне един човек успява да направи нещо малко за друг, да сбъдне негова мечта или поне малко да подобри нечий живот ще продължа да вярвам, че света не е загубен и въпреки всички ужасни неща, има шанс да се възроди от пепелта.

More...