Scan barcode
jyaremchuk's review against another edition
4.0
Old school U of Chicago, classical, philosophical and gentle for Bellow.
katrinpkirilova's review against another edition
4.0
“Не може лесно да предадеш смъртта на създание като Равелщайн.” – Така едноименната книга на Сол Белоу обобщава себе си към финала и слага точка след едно дълго и откровено обяснение във Филия (Philia, гр.: приятелска любов).
„Равелщайн” е последната книга на автора (2000 г.) и освен наниза от вече приети за модерна класика произведения, каквито са „Херцог”, „Приключенията на Оги Марч” и „Дарът на Хумболт” има зад гърба си спечелени две от най-важните литературни награди – „Нобел” и „Пулицър”. Тези успехи и безспорният му талант го превръщат в един от ключовите писатели на XX век, на чиято сцена той майсторски разплита сложни теми, които не засягат само индивидуалната съдба, а съдбата на цели нации и народи, като не на последно място търси определение за еврейския си произход.
Докато за останалите книги на Сол Белоу може да се мисли от гледна точка на мястото им в северноамериканския/световен канон и да се съпоставят с творбите на други автори, то „Равелщайн” не се открива в този контекст, защото книгата е интимно откровение и черпи образите си от реалния живот. Зад героя на Равелщайн стои американският философ Алън Блум – близък приятел на писателя, а по-късно в книгата се появява известният културолог Мирча Елиаде. В крайна сметка четем мемоар, който си позволява художествената волност да не бъде изцяло достоверен. Всъщност да напише мемоар е мисията на разказвача Чик (вероятно самият Белоу), дадена му от умиращия от СПИН Равелщайн като завет, който обезателно трябва да бъде изпълнен.
“Може да направиш много хубав мемоар. Това не е само молба – добави той. – Възлагам ти го като задължение. Направи го с твоя маниер на размисли след вечеря, когато си изпил няколко чаши вино, отпуснал си се и говориш за разни неща.”
На пръв поглед книгата е за приятелството, за опита да разкажеш на себе си и на останалите историята на онзи, с когото си споделил голяма част от живота си, но при едно по-внимателно вглеждане откриваме, че Белоу използва горната идея, за да медитира върху характера на паметта – каква е нейната продължителност и дали изобщо може да съществува отвъд колективното съпреживяване на събитията. Чик не търси единствено начини да предаде образа на своя скъп приятел Равелщайн, но осмисля историята на цяло едно следвоенно поколение евреи, което опитва да се справи със спомена за европейския нацизъм/фашизъм, за да открие себе си сред американската мечта, в която всеки обръща внимание на индивидуалните си потребности извън общността, на която принадлежи по рождение.
Да бъде представена хроника на близък човек е като да бъде изложена собствена хроника, защото нищо не е откъснато от останалото, дори човешкият живот. За Чик личността на Равелщайн е структура, която на моменти се препокрива с неговата собствена и която му помага да запази баланс в неспокойните води на случващото се. Съдбата е определена не само от събитията, но и от дискурсите, които те провокират. Чик не би успял да осмисли миналото и да разреши „еврейския въпрос“ без разговорите му на тази тема с Равелщайн. Освобождаването от колективната травма може да се осъществи единствено чрез споделянето с другите, така че да се открият механизми за справяне с действителността. Равелщайн е субект, движен от идеите, оформили се в него благодарение на литературата и философията. Неговите сетива са обективни сетива, той може да изкара човек от състоянието на страх и несигурност, като му покаже, че е възможно да се съди за нещата от различна позиция – на онзи, който успява да анализира историята, без да става нейна жертва.
“Не трябва да бъдеш погълнат от историята на собственото си време, казваше често Равелщайн. Цитираше и Шилер: „Живей в своя век, но не се превръщай в негово творение.“”
На моменти Белоу сякаш поставя в ръцете на читателя ръководство за приятелството. В него няма по-важно от това двама души да бъдат откровени помежду си. Нищо не стои над истината, която трябва да бъде казвана, дори с риск да нараниш другия. Приятелството е непрекъсната грижа, но трябва да има свобода да бъдат назовани негативните аспекти, за които човек остава сляп от положението на първо лице, единствено число. Чик описва Равелщайн с онази любов, която се е примирила с несъвършенствата на другия и ги е издигнала до нивото на сакралното, до онази линия, която разграничава човека от ближния му и го превръща в специален и вечен. Това се опитва да направи Чик – да намери начин да съхрани Равелщайн, не само като самостоятелен образ, но и като действащо лице във взаимоотношенията между двама души; да победи смъртта, но не само личната или чуждата, а дори общочовешката смърт, с всички инструменти, които му предлага литературата. Но първо трябва да намери сили да започне разказа, защото това означава да се примири с факта, че се поставя началото на една история, на която Равелщайн няма как да бъде свидетел.
Нелека е задачата на Белоу да предаде с думи значението, което Блум има за него, а най-вероятно и за творчеството му, както не е лесно да се компресира времето и да се синтезира същината. С помощта на огромния си талант Белоу я осъществява напук на ограниченията на езика и подарява вечен живот на едно дългогодишно приятелство. Точно колкото трае една добра книга.
“Ние бяхме близки приятели – какво повече може да се каже? В чекмеджетата на бюрото си намирам папки с изписани страници за Равелщайн. Но тази информация само привидно се отнася за него. Няма приемливи съвременни понятия, с които да разкажеш едно приятелство или другите по-висши форми на взаимна зависимост. А човекът е създание, което има какво да каже под слънцето.”
гост съм в блога на Мартин Касабов - https://izumen.blogspot.com/2023/06/blog-post.html?fbclid=IwAR0Yq9fw_Bjhc91WMM7f4_VOA7A_4YgtOKuLAcIBv-LZf9mpUckreKzA32E
„Равелщайн” е последната книга на автора (2000 г.) и освен наниза от вече приети за модерна класика произведения, каквито са „Херцог”, „Приключенията на Оги Марч” и „Дарът на Хумболт” има зад гърба си спечелени две от най-важните литературни награди – „Нобел” и „Пулицър”. Тези успехи и безспорният му талант го превръщат в един от ключовите писатели на XX век, на чиято сцена той майсторски разплита сложни теми, които не засягат само индивидуалната съдба, а съдбата на цели нации и народи, като не на последно място търси определение за еврейския си произход.
Докато за останалите книги на Сол Белоу може да се мисли от гледна точка на мястото им в северноамериканския/световен канон и да се съпоставят с творбите на други автори, то „Равелщайн” не се открива в този контекст, защото книгата е интимно откровение и черпи образите си от реалния живот. Зад героя на Равелщайн стои американският философ Алън Блум – близък приятел на писателя, а по-късно в книгата се появява известният културолог Мирча Елиаде. В крайна сметка четем мемоар, който си позволява художествената волност да не бъде изцяло достоверен. Всъщност да напише мемоар е мисията на разказвача Чик (вероятно самият Белоу), дадена му от умиращия от СПИН Равелщайн като завет, който обезателно трябва да бъде изпълнен.
“Може да направиш много хубав мемоар. Това не е само молба – добави той. – Възлагам ти го като задължение. Направи го с твоя маниер на размисли след вечеря, когато си изпил няколко чаши вино, отпуснал си се и говориш за разни неща.”
На пръв поглед книгата е за приятелството, за опита да разкажеш на себе си и на останалите историята на онзи, с когото си споделил голяма част от живота си, но при едно по-внимателно вглеждане откриваме, че Белоу използва горната идея, за да медитира върху характера на паметта – каква е нейната продължителност и дали изобщо може да съществува отвъд колективното съпреживяване на събитията. Чик не търси единствено начини да предаде образа на своя скъп приятел Равелщайн, но осмисля историята на цяло едно следвоенно поколение евреи, което опитва да се справи със спомена за европейския нацизъм/фашизъм, за да открие себе си сред американската мечта, в която всеки обръща внимание на индивидуалните си потребности извън общността, на която принадлежи по рождение.
Да бъде представена хроника на близък човек е като да бъде изложена собствена хроника, защото нищо не е откъснато от останалото, дори човешкият живот. За Чик личността на Равелщайн е структура, която на моменти се препокрива с неговата собствена и която му помага да запази баланс в неспокойните води на случващото се. Съдбата е определена не само от събитията, но и от дискурсите, които те провокират. Чик не би успял да осмисли миналото и да разреши „еврейския въпрос“ без разговорите му на тази тема с Равелщайн. Освобождаването от колективната травма може да се осъществи единствено чрез споделянето с другите, така че да се открият механизми за справяне с действителността. Равелщайн е субект, движен от идеите, оформили се в него благодарение на литературата и философията. Неговите сетива са обективни сетива, той може да изкара човек от състоянието на страх и несигурност, като му покаже, че е възможно да се съди за нещата от различна позиция – на онзи, който успява да анализира историята, без да става нейна жертва.
“Не трябва да бъдеш погълнат от историята на собственото си време, казваше често Равелщайн. Цитираше и Шилер: „Живей в своя век, но не се превръщай в негово творение.“”
На моменти Белоу сякаш поставя в ръцете на читателя ръководство за приятелството. В него няма по-важно от това двама души да бъдат откровени помежду си. Нищо не стои над истината, която трябва да бъде казвана, дори с риск да нараниш другия. Приятелството е непрекъсната грижа, но трябва да има свобода да бъдат назовани негативните аспекти, за които човек остава сляп от положението на първо лице, единствено число. Чик описва Равелщайн с онази любов, която се е примирила с несъвършенствата на другия и ги е издигнала до нивото на сакралното, до онази линия, която разграничава човека от ближния му и го превръща в специален и вечен. Това се опитва да направи Чик – да намери начин да съхрани Равелщайн, не само като самостоятелен образ, но и като действащо лице във взаимоотношенията между двама души; да победи смъртта, но не само личната или чуждата, а дори общочовешката смърт, с всички инструменти, които му предлага литературата. Но първо трябва да намери сили да започне разказа, защото това означава да се примири с факта, че се поставя началото на една история, на която Равелщайн няма как да бъде свидетел.
Нелека е задачата на Белоу да предаде с думи значението, което Блум има за него, а най-вероятно и за творчеството му, както не е лесно да се компресира времето и да се синтезира същината. С помощта на огромния си талант Белоу я осъществява напук на ограниченията на езика и подарява вечен живот на едно дългогодишно приятелство. Точно колкото трае една добра книга.
“Ние бяхме близки приятели – какво повече може да се каже? В чекмеджетата на бюрото си намирам папки с изписани страници за Равелщайн. Но тази информация само привидно се отнася за него. Няма приемливи съвременни понятия, с които да разкажеш едно приятелство или другите по-висши форми на взаимна зависимост. А човекът е създание, което има какво да каже под слънцето.”
гост съм в блога на Мартин Касабов - https://izumen.blogspot.com/2023/06/blog-post.html?fbclid=IwAR0Yq9fw_Bjhc91WMM7f4_VOA7A_4YgtOKuLAcIBv-LZf9mpUckreKzA32E
careydnelson's review against another edition
4.0
Read this completely blind on the recommendation of Ayad Akhtar after finishing Homeland Elegies. I will read more Saul Bellow.
cami19's review against another edition
reflective
slow-paced
- Plot- or character-driven? Character
- Strong character development? Yes
- Loveable characters? No
- Diverse cast of characters? No
- Flaws of characters a main focus? Yes
3.0
some_okie_dude27's review against another edition
5.0
Back in high school, I befriended my Freshman English teacher. We bonded over our mutual interest in the more esoteric, philosophical issues that beguile most people in life, but not any that really consume the average person rather than the occasional existential angst. We came to the realization pretty quickly that we both had a yearning appreciation for 'deep conversation' as well as a search for the more fruitful things in life, and not just passively accept what is given to us.
I was 15 when I first met him, I was rather self assured in my own worldview, a bit cocky in a way, and still slightly naive about the world even with my precocious nature. But as I got to know him, I found out that the Examined Life is a lifestyle that often requires one to be continually challenged, and challenge everything that's around them. He knocked a lot of nonsense out of me for sure, but always in a patient, understanding manner.
His interest in deep conversation ended up attracting other like-minded students like myself who weren't content to take life for what it was, but rather to search for something deeper and more meaningful and from that, we began a symposium, where we would get up, go out, and vigorously discuss and debate about the meaning of life, love, friendship, and justice, among other things. But don't think that it was just a serious, intense affair, there was plenty of joy, laughter, and camaraderie to be found at our symposiums. Sadly though, no one wanted to commit to the group, and as thus it ended. But my teacher and I stayed in contact throughout my high school years, and we still talk today, often through monthly emails.
Thus this brings me to Ravelstein (alas, we're getting somewhere), a novel that my teacher had introduced to me during our many conversations. Saul Bellow wrote it following the death of his close friend, the philosopher and social/cultural critic Allan Bloom, who was a teacher and mentor to the man who would mentor and teach my teacher, and in turn my teacher would become a mentor and teacher to me. It's a thread I would come to notice in my literary studies as much as it was in my philosophical studies that writers and philosophers were not just influenced by their peers, but were actively responding to them. Yet in Ravelstein, Bellow uses the opportunity to explore his friendship with Bloom, using fiction to serve its purpose: to explore truth by using lies.
Ravelstein is a book that surprised me, it challenged me, it wasn't always a romp or an easy read. It could occasionally be slow and tricky to get through, yet at the same time it's humorous, sharp, and full of wit and insights into human nature, aging, and dealing with intense grief. At the forefront of the story is a simple exploration of a close friendship, having come to a sudden end with the death of the titular Ravelstein. It's a candid, no bars held exploration into losing a friend and grappling with the fearful sensation of growing older, but it's also an exploration of a tender and deeply felt friendship between two men who, despite being in different fields, find a connection with each other that lasts through the years. It is a sad lamentation of a loss of a close friendship, while also a heartfelt celebration of what was found by having said long friendship.
As much as it is about a friendship, we also see Bellow's desire to reach for more, to find something that is more meaningful and profound. As Hitchens would point out, Bellow was always searching for a sort of transcendence, which plays into his friendship with Bloom, having to do with their mutual interest in The Examined Life, I think that is what drew them together, and what kept them coming back to each other. In this, we see Bellow go on about life, aging, friendship, and other topics that fascinated him as he kept going along with this book. I was reminded of watching a film from Tarkovsky or Bergman, slow, philosophic, and esoteric, while also being grounded in a love for humanity.
I was also reminded a bit of Twain, Dickens, The Coens, and Eisner when reading through this novel. Much like their work, Bellow can be harsh and uncompromising in his exploration of human suffering, but also isn't afraid to be grateful for all that is good, true, and beautiful in the world (I'm probably not using the term in the way that my teacher would have intended it, but still I think it's applicable), as well as all of the joy and happiness that comes from a great friendship. Bellow understands the value of a close friendship, and why friendship is such an important part of the human experience. I think that Bellow's insights into friendship is what makes this book so moving for me, and its influence on my already strong beliefs on the value of friendship that makes it so lasting in my mind. Even if this novel is about two Jewish, white old men who were professors at a college in Chicago, it's exploration of friendship is still understandable and comprehensive for anyone who wishes to explore it.
But Britton, one may say, what can we learn from a couple of old Jewish white guys who were professors at a university in Chicago. Well, my friend, as I've learned over my years as a consumer of artistic works, the human condition is universal, rather it be from a comic book about demi-gods punching common criminals in the face, a sci-fi fantasy romp, or a book about random little nobodies, trying to find their way through a chaotic, messy world. Perhaps we can't always understand the narrater of the story or his friend Ravelstein, but they are relatable and all too human, and it is our mutual understanding of human condition that allows us to empathize with them. Certainly, Ravelstein can be dry and difficult, but also emotional, tender, and profoundly human, as all great books tend to be. It is certainly a Great American Novel.
Often when I think of this novel, I think back to all of my teacher and I's conversations and the symposiums that we had with our mutual friends, often catching myself smiling in delight in the process.
I was 15 when I first met him, I was rather self assured in my own worldview, a bit cocky in a way, and still slightly naive about the world even with my precocious nature. But as I got to know him, I found out that the Examined Life is a lifestyle that often requires one to be continually challenged, and challenge everything that's around them. He knocked a lot of nonsense out of me for sure, but always in a patient, understanding manner.
His interest in deep conversation ended up attracting other like-minded students like myself who weren't content to take life for what it was, but rather to search for something deeper and more meaningful and from that, we began a symposium, where we would get up, go out, and vigorously discuss and debate about the meaning of life, love, friendship, and justice, among other things. But don't think that it was just a serious, intense affair, there was plenty of joy, laughter, and camaraderie to be found at our symposiums. Sadly though, no one wanted to commit to the group, and as thus it ended. But my teacher and I stayed in contact throughout my high school years, and we still talk today, often through monthly emails.
Thus this brings me to Ravelstein (alas, we're getting somewhere), a novel that my teacher had introduced to me during our many conversations. Saul Bellow wrote it following the death of his close friend, the philosopher and social/cultural critic Allan Bloom, who was a teacher and mentor to the man who would mentor and teach my teacher, and in turn my teacher would become a mentor and teacher to me. It's a thread I would come to notice in my literary studies as much as it was in my philosophical studies that writers and philosophers were not just influenced by their peers, but were actively responding to them. Yet in Ravelstein, Bellow uses the opportunity to explore his friendship with Bloom, using fiction to serve its purpose: to explore truth by using lies.
Ravelstein is a book that surprised me, it challenged me, it wasn't always a romp or an easy read. It could occasionally be slow and tricky to get through, yet at the same time it's humorous, sharp, and full of wit and insights into human nature, aging, and dealing with intense grief. At the forefront of the story is a simple exploration of a close friendship, having come to a sudden end with the death of the titular Ravelstein. It's a candid, no bars held exploration into losing a friend and grappling with the fearful sensation of growing older, but it's also an exploration of a tender and deeply felt friendship between two men who, despite being in different fields, find a connection with each other that lasts through the years. It is a sad lamentation of a loss of a close friendship, while also a heartfelt celebration of what was found by having said long friendship.
As much as it is about a friendship, we also see Bellow's desire to reach for more, to find something that is more meaningful and profound. As Hitchens would point out, Bellow was always searching for a sort of transcendence, which plays into his friendship with Bloom, having to do with their mutual interest in The Examined Life, I think that is what drew them together, and what kept them coming back to each other. In this, we see Bellow go on about life, aging, friendship, and other topics that fascinated him as he kept going along with this book. I was reminded of watching a film from Tarkovsky or Bergman, slow, philosophic, and esoteric, while also being grounded in a love for humanity.
I was also reminded a bit of Twain, Dickens, The Coens, and Eisner when reading through this novel. Much like their work, Bellow can be harsh and uncompromising in his exploration of human suffering, but also isn't afraid to be grateful for all that is good, true, and beautiful in the world (I'm probably not using the term in the way that my teacher would have intended it, but still I think it's applicable), as well as all of the joy and happiness that comes from a great friendship. Bellow understands the value of a close friendship, and why friendship is such an important part of the human experience. I think that Bellow's insights into friendship is what makes this book so moving for me, and its influence on my already strong beliefs on the value of friendship that makes it so lasting in my mind. Even if this novel is about two Jewish, white old men who were professors at a college in Chicago, it's exploration of friendship is still understandable and comprehensive for anyone who wishes to explore it.
But Britton, one may say, what can we learn from a couple of old Jewish white guys who were professors at a university in Chicago. Well, my friend, as I've learned over my years as a consumer of artistic works, the human condition is universal, rather it be from a comic book about demi-gods punching common criminals in the face, a sci-fi fantasy romp, or a book about random little nobodies, trying to find their way through a chaotic, messy world. Perhaps we can't always understand the narrater of the story or his friend Ravelstein, but they are relatable and all too human, and it is our mutual understanding of human condition that allows us to empathize with them. Certainly, Ravelstein can be dry and difficult, but also emotional, tender, and profoundly human, as all great books tend to be. It is certainly a Great American Novel.
Often when I think of this novel, I think back to all of my teacher and I's conversations and the symposiums that we had with our mutual friends, often catching myself smiling in delight in the process.
neiljung78's review against another edition
3.0
Good and interesting and better towards the end but lacking the real largesse and love of life and curiosity that’s in the best Bellow
philbojones's review against another edition
funny
lighthearted
reflective
fast-paced
- Plot- or character-driven? Character
- Strong character development? Yes
- Loveable characters? Yes
- Diverse cast of characters? No
- Flaws of characters a main focus? Yes
4.25
breadandmushrooms's review against another edition
reflective
slow-paced
- Plot- or character-driven? Character
- Strong character development? Yes
- Loveable characters? Yes
- Diverse cast of characters? No
- Flaws of characters a main focus? No
3.25
forever_amber's review against another edition
4.0
Много силна книга, искаше ми си обаче да приключваше както и беше започнала, защото финалът бе малко разводнен и извън същественото послание. Мимолетните приказки за еврейството ми дойдоха в повече и определено ми бе необходима малко повече интегралност в образа на Равелщайн. Но първите 3/4-ти от книгата нямат равни - голямо удоволствие от чисто интелектуален вид.
Обичам умните, ерудирани и талантливи хора, ярките личности, издигнати над обикновеността. Затова ми беше много приятно да се наслаждавам на Равелщайн и неговите мнения и отношения към живота. Но не бива да се забравя, че, за да бъде един човек своя пълнокръвен образ, той трябва да потърси и да попадне на хора, които ще го оценят истински. Трудна работа е да намериш някого, който да те обича и подкрепя и който да не те мрази, задето си най-добрият. Въпреки че съм свръхиндивидуалист и съм склонна да споря със себе си за последното, все пак красотата на приятелството между двама души винаги е била и ще продължава да бъде една от вечните теми на рицарството, философията и поезията.
Обичам умните, ерудирани и талантливи хора, ярките личности, издигнати над обикновеността. Затова ми беше много приятно да се наслаждавам на Равелщайн и неговите мнения и отношения към живота. Но не бива да се забравя, че, за да бъде един човек своя пълнокръвен образ, той трябва да потърси и да попадне на хора, които ще го оценят истински. Трудна работа е да намериш някого, който да те обича и подкрепя и който да не те мрази, задето си най-добрият. Въпреки че съм свръхиндивидуалист и съм склонна да споря със себе си за последното, все пак красотата на приятелството между двама души винаги е била и ще продължава да бъде една от вечните теми на рицарството, философията и поезията.