Scan barcode
ipanzica's review against another edition
3.0
I think that this was a poignant story about grief and judging others. Since Marian was a bit closed off with some of her neighbors in the past, these same neighbors took advantage of Marian's grief when her husband died. Under the guise of helping Marian while she was grieving, her neighbors used this as an opportunity to bring down someone who they thought was too proud. These neighbors were going through Marian's house, closets, and drawers while insulting everything and trash-talking Marian for grieving in a way they deemed wrong. This was not only a huge invasion of her privacy but extremely rude. They judged her when she stayed in her room too long, she wasn't organized, she cried too much, she drank alcohol instead of selling it and other smaller things that they thought were wrong. Marian most likely picked up on them for only being there for only selfish reasons and didn't feel comfortable with them in her house since she hid from them by locking herself in her room most of the day. So I really liked how when Mirian was able to leave the small town, then after that, she was finally able to start feeling happier and put her life back together. While there were other themes in the story, Mirian's grief and her neighbor's judgment were the parts that resonated the strongest with me.
miri_dbr's review against another edition
lighthearted
reflective
- Plot- or character-driven? N/A
- Strong character development? Yes
- Loveable characters? It's complicated
- Diverse cast of characters? Yes
- Flaws of characters a main focus? Yes
3.5
jilliancurran28's review against another edition
reflective
relaxing
fast-paced
- Plot- or character-driven? Character
- Strong character development? Yes
- Loveable characters? Yes
- Diverse cast of characters? No
- Flaws of characters a main focus? Yes
3.75
kwonset's review against another edition
emotional
sad
slow-paced
- Plot- or character-driven? Character
- Strong character development? Yes
- Loveable characters? Yes
- Diverse cast of characters? No
- Flaws of characters a main focus? Yes
3.0
ra042312's review against another edition
dark
reflective
slow-paced
- Plot- or character-driven? Character
- Strong character development? It's complicated
- Loveable characters? Yes
- Diverse cast of characters? No
- Flaws of characters a main focus? Yes
3.5
oriel123's review against another edition
informative
sad
medium-paced
- Plot- or character-driven? Character
- Strong character development? It's complicated
- Loveable characters? It's complicated
- Diverse cast of characters? No
- Flaws of characters a main focus? Yes
3.0
not bad, enjoyable and informative of the past at times - a good old fashioned novel. But not incredibly enthralling or profound and obviously a little stuck in the past.
amy614's review against another edition
emotional
reflective
sad
slow-paced
- Plot- or character-driven? A mix
- Strong character development? Yes
- Loveable characters? It's complicated
- Diverse cast of characters? No
- Flaws of characters a main focus? Yes
4.0
izumen's review against another edition
3.0
Уилям Фокнър включва Уила Катър (1873–1947) сред петте най-велики романисти на Америка. У нас, за съжаление, родената във Вирджиния авторка не е добре позната. Оставила името си зад дванайсет романа, няколко сборника с разкази, есета и множество стихотворения, Катър оказва силно влияние върху развитието на модерния роман. През 1923 г. печели „Пулицър“ за „Един от нас“ – история, чието действие се развива след пограничните войни в западните щати. На български до момента е излизала единствено книгата ѝ „Моят смъртен враг“ (изд. „Сиела“, 2010 г.) „Жена без път“ е логична и необходима стъпка към преоткриването на едно забравено име от американската литература.
Историята в „Жена без път“ е разказана през погледа на младия Нийл Хърбърт, който постепенно навлиза в света на семейство Форестър. Капитанът, пионер в изграждането на железопътни линии и един от първите заселници в малкото градче Суийт Уотър (измислено от Катър), се ползва от уважението на околните, благодарение на своята мъдрост и равновесие, но е познат предимно като „онзи с красивата съпруга“. Защото никой не устоява на чара на госпожа Мариан Форестър – работлива и естествена жена, покрай която Нийл иска да прекарва колкото се може повече време. Нещо в нейния дух и присъствие запленява момчето, но скоро то научава притеснителна тайна, която заплашва да разруши мнението му за безупречната стопанка на красивия и устойчив дом.
Уила Катър рисува госпожа Мариан Форестър постепенно. През първата част на романа героинята се разкрива бавно, почти неусетни са щрихите, които засилват впечатлението, че тази жена крие пластове, които нито околните, нито читателят някога ще осмислят напълно. Въпреки прегрешенията си госпожа Форестър носи достатъчно самоуважение, чар и загриженост за съпруга си, за да бъде разбрана, а по този начин и донякъде оправдана.
До каква степен се простира грехът на Мариан Форестър, читателят така и не научава. За Катър героинята ѝ не се определя толкова от действията, които е/не е извършила, колкото от нейното обаяние и всекидневно поведение, нейното присъствие сред околните и въздействието, което оказва върху тях. Затова и романът не проследява толкова сюжетните обрати, колкото дестинациите по една карта на емоцията, в която Мариан Форестър е маршрутът, от който читателят не иска, а и не може да се откъсне. Повече въпроси, отколкото отговори може да събуди финалът на книгата, а нали в доброто писане именно върхът на айсберга, както настоява Хемингуей, свидетелства за планината под повърхността.
През пролетта на 1925 г. Фицджералд пише писмо до Катър, в което изразява „огромното удоволствие“, което е изпитал от прочитането на „Жена без път“, но също така отбелязва, че се чувства длъжен да признае малък грях – пасаж от описанието на Мариан Форестър в края на книгата се е промъкнал неусетно във „Великият Гетсби“ в услуга на героинята му Дейзи Бюканън:
„Очите ѝ, вперени през смях в твоите, сякаш обещаваха наслади, каквито той не бе вкусил дотогава. „Знам къде са – казваха очите, – мога да ти покажа!“ Обичаше да призовава духа на младата госпожа Форестър, както Аендорската магьосница призоваваше духа на Самуил, и да го предизвиква, да настоява да узнае тайната на тази жар, да я пита дали наистина е открила вечно разцъфнала, вечно горяща и вечно пронизваща радост, или всичко е просто изкусна игра. Може би не бе намерила повече радост от всеки друг, но винаги бе съумявала да внушава неща, много по-прелестни от самата нея, както уханието на едно-единствено цвете има силата да породи усещане за уханието на пролетта“.
Именно това тайнствено очарование е темата на кореспонденцията между Фицджералд и Катър, която прозорливо отбелязва в края на писмото, че когато сме похитени от красотата, единственото, за което можем да говорим, е силата, с която ни е ударила. Това представлява и романът „Жена без път“ – опияняващ аромат от една отминала епоха на романтични фантазии, която не заслужава нито да бъде съдена, нито обяснявана напълно.
Историята в „Жена без път“ е разказана през погледа на младия Нийл Хърбърт, който постепенно навлиза в света на семейство Форестър. Капитанът, пионер в изграждането на железопътни линии и един от първите заселници в малкото градче Суийт Уотър (измислено от Катър), се ползва от уважението на околните, благодарение на своята мъдрост и равновесие, но е познат предимно като „онзи с красивата съпруга“. Защото никой не устоява на чара на госпожа Мариан Форестър – работлива и естествена жена, покрай която Нийл иска да прекарва колкото се може повече време. Нещо в нейния дух и присъствие запленява момчето, но скоро то научава притеснителна тайна, която заплашва да разруши мнението му за безупречната стопанка на красивия и устойчив дом.
Уила Катър рисува госпожа Мариан Форестър постепенно. През първата част на романа героинята се разкрива бавно, почти неусетни са щрихите, които засилват впечатлението, че тази жена крие пластове, които нито околните, нито читателят някога ще осмислят напълно. Въпреки прегрешенията си госпожа Форестър носи достатъчно самоуважение, чар и загриженост за съпруга си, за да бъде разбрана, а по този начин и донякъде оправдана.
До каква степен се простира грехът на Мариан Форестър, читателят така и не научава. За Катър героинята ѝ не се определя толкова от действията, които е/не е извършила, колкото от нейното обаяние и всекидневно поведение, нейното присъствие сред околните и въздействието, което оказва върху тях. Затова и романът не проследява толкова сюжетните обрати, колкото дестинациите по една карта на емоцията, в която Мариан Форестър е маршрутът, от който читателят не иска, а и не може да се откъсне. Повече въпроси, отколкото отговори може да събуди финалът на книгата, а нали в доброто писане именно върхът на айсберга, както настоява Хемингуей, свидетелства за планината под повърхността.
През пролетта на 1925 г. Фицджералд пише писмо до Катър, в което изразява „огромното удоволствие“, което е изпитал от прочитането на „Жена без път“, но също така отбелязва, че се чувства длъжен да признае малък грях – пасаж от описанието на Мариан Форестър в края на книгата се е промъкнал неусетно във „Великият Гетсби“ в услуга на героинята му Дейзи Бюканън:
„Очите ѝ, вперени през смях в твоите, сякаш обещаваха наслади, каквито той не бе вкусил дотогава. „Знам къде са – казваха очите, – мога да ти покажа!“ Обичаше да призовава духа на младата госпожа Форестър, както Аендорската магьосница призоваваше духа на Самуил, и да го предизвиква, да настоява да узнае тайната на тази жар, да я пита дали наистина е открила вечно разцъфнала, вечно горяща и вечно пронизваща радост, или всичко е просто изкусна игра. Може би не бе намерила повече радост от всеки друг, но винаги бе съумявала да внушава неща, много по-прелестни от самата нея, както уханието на едно-единствено цвете има силата да породи усещане за уханието на пролетта“.
Именно това тайнствено очарование е темата на кореспонденцията между Фицджералд и Катър, която прозорливо отбелязва в края на писмото, че когато сме похитени от красотата, единственото, за което можем да говорим, е силата, с която ни е ударила. Това представлява и романът „Жена без път“ – опияняващ аромат от една отминала епоха на романтични фантазии, която не заслужава нито да бъде съдена, нито обяснявана напълно.