Scan barcode
izumen's review against another edition
3.0
Неопределена комбинация от роман, сборник с разкази и пътепис. Така определят критиците „Книгата на Бек“ на Джон Ъпдайк – автор, ангажирал голяма част от кариерата си със семейните несполуки в американските предградия от средата на миналия век. Героят му, писателят Бек (който ще се появи в още два сборника), е очевидно алтер его на самия автор след пътуване на Ъпдайк като посланик на изкуството в Източния блок през 60-те. По-интересна е именно тази първа част на книгата, в която той описва пътуването си през Русия, Кавказ, Румъния и България.
Посещението в Русия е кратко. От него Бек научава, че всички руснаци още от детските си години са шпиони и че това не е срамно, а напротив – срамно е, че тайните, които разкриват, са незначителни. Добра подготовка за предстоящата обиколка из сателитните социалистически страни, в които героят ще се натъкне на същото подозрително шушукане и лицемерни погледи. В Румъния го посрещат с екзотична вечер в нощен бар, където китайки и африканци правят фокуси, въртят обръчи и пеят вариации на Франк Синатра.
„О, Боже – възкликва Бек, – това нещо никога ли няма да свърши? На вас, комунистите, никога ли не ви омръзва да се забавлявате?“
Любопитно за българския читател в настоящия сборник без съмнение е разказът, посветен на срещата му с българската поетеса Блага Димитрова.
Ъпдайк е очарован от нея, още повече на фона на господата, които са в стаята. Там е председателят на Съюза на българските писатели, заобиколен от „високопоставени в партийната йерархия литературни чиновници“, чиято роля е да вдигат тостове за международното разбирателство. Присъстват и отегчени български поети, както и университетски професор, чийто английски е от времето на Марк Твен и Синклер Луис. Всичките лъхат на тютюн, чесън, сирене и алкохол.
Блага Димитрова е най-хубавото, което Ъпдайк си спомня от България. Съдейки по любовния живот на Ъпдайк, дори да се бяха разбудили взаимни чувства, едва ли щяха да прераснат в дълготраен романтичен живот. Въпреки това за сбогом той ще ѝ напише: „Най-искрено съжалявам, че на нас двамата ни се налага да живеем в противоположни краища на света“.
С това приключва по-интересната част от „Книгата на Бек“. Би било чудесно, ако сборникът се концентрираше изцяло върху пътешествията на Ъпдайк, тъй като новите места и хора вдъхват живот на образите и отвличат вниманието от меланхоличната мелодия на самотата, която преобладава във втората му половина.
Главите, в които героят пътува до южните щати, Лондон и неназован симпозиум на именити американски творци, изобилстват от нарцистичните тенденции, за които Ъпдайк понася критики в по-късната си кариера. Тук се забелязват наченки именно на този вид солипсизъм, обзел отегчения бял мъж, който се лута в самооплакващо се отчаяние.
Ангажиран, както отбелязва американският романист и есеист Дейвид Фостър Уолъс, преди всичко с темите за секса и смъртта (не задължително в тази последователност), Ъпдайк може би пропилява титаничния си художествен талант именно поради това уморяващо „взиране в пъпа“, което се наблюдава във всичките му книги. Героите в тях (Заека, Мейпъл, Ханема и Хенри Бек) са един и същи самотен и/или недоволен от семейния живот мъж от средната класа, изправен пред неизбежната сенилност, пуснала корен в късната есен на живота му.
В края на книгата остава въпросът: „И сега какво?“. Той е зададен непосредствено след финалния успех и големите награди. Заключен в „действителността, която представлява постоянно изхабяване на възможностите“, алтер егото на автора е поредният разочарован романтик на следвоенната американска литература.
Макар и на пръв поглед съмнителен, подборът на снимката за задната корица е подходящ – Ъпдайк в края на жизнения си път и десетилетия след публикуването на книгата. Книга, която този уморен и изпълнен със съжаления мъж лесно би могъл да напише.
Посещението в Русия е кратко. От него Бек научава, че всички руснаци още от детските си години са шпиони и че това не е срамно, а напротив – срамно е, че тайните, които разкриват, са незначителни. Добра подготовка за предстоящата обиколка из сателитните социалистически страни, в които героят ще се натъкне на същото подозрително шушукане и лицемерни погледи. В Румъния го посрещат с екзотична вечер в нощен бар, където китайки и африканци правят фокуси, въртят обръчи и пеят вариации на Франк Синатра.
„О, Боже – възкликва Бек, – това нещо никога ли няма да свърши? На вас, комунистите, никога ли не ви омръзва да се забавлявате?“
Любопитно за българския читател в настоящия сборник без съмнение е разказът, посветен на срещата му с българската поетеса Блага Димитрова.
Ъпдайк е очарован от нея, още повече на фона на господата, които са в стаята. Там е председателят на Съюза на българските писатели, заобиколен от „високопоставени в партийната йерархия литературни чиновници“, чиято роля е да вдигат тостове за международното разбирателство. Присъстват и отегчени български поети, както и университетски професор, чийто английски е от времето на Марк Твен и Синклер Луис. Всичките лъхат на тютюн, чесън, сирене и алкохол.
Блага Димитрова е най-хубавото, което Ъпдайк си спомня от България. Съдейки по любовния живот на Ъпдайк, дори да се бяха разбудили взаимни чувства, едва ли щяха да прераснат в дълготраен романтичен живот. Въпреки това за сбогом той ще ѝ напише: „Най-искрено съжалявам, че на нас двамата ни се налага да живеем в противоположни краища на света“.
С това приключва по-интересната част от „Книгата на Бек“. Би било чудесно, ако сборникът се концентрираше изцяло върху пътешествията на Ъпдайк, тъй като новите места и хора вдъхват живот на образите и отвличат вниманието от меланхоличната мелодия на самотата, която преобладава във втората му половина.
Главите, в които героят пътува до южните щати, Лондон и неназован симпозиум на именити американски творци, изобилстват от нарцистичните тенденции, за които Ъпдайк понася критики в по-късната си кариера. Тук се забелязват наченки именно на този вид солипсизъм, обзел отегчения бял мъж, който се лута в самооплакващо се отчаяние.
Ангажиран, както отбелязва американският романист и есеист Дейвид Фостър Уолъс, преди всичко с темите за секса и смъртта (не задължително в тази последователност), Ъпдайк може би пропилява титаничния си художествен талант именно поради това уморяващо „взиране в пъпа“, което се наблюдава във всичките му книги. Героите в тях (Заека, Мейпъл, Ханема и Хенри Бек) са един и същи самотен и/или недоволен от семейния живот мъж от средната класа, изправен пред неизбежната сенилност, пуснала корен в късната есен на живота му.
В края на книгата остава въпросът: „И сега какво?“. Той е зададен непосредствено след финалния успех и големите награди. Заключен в „действителността, която представлява постоянно изхабяване на възможностите“, алтер егото на автора е поредният разочарован романтик на следвоенната американска литература.
Макар и на пръв поглед съмнителен, подборът на снимката за задната корица е подходящ – Ъпдайк в края на жизнения си път и десетилетия след публикуването на книгата. Книга, която този уморен и изпълнен със съжаления мъж лесно би могъл да напише.
timgreenard's review
fast-paced
4.0
These collected short stories follow a typically Updike semi-autobiographical character, here focusing on a writer.
I enjoy Updike's style, and the episodic format suits his writing.
I enjoy Updike's style, and the episodic format suits his writing.
jayrothermel's review against another edition
5.0
Hilarious fun with a series of linked stories about that great midcentury cliche: the U.S. Jewish novelist. Updike is very nimble here: real joke is that Jewishness has little to do with the sorrows of Bech the artist, an insular and self-suffocating moper.
charliemudd's review
5.0
I have read most of Updike's novels, and this is one of his best. Autobiographical in the sense that the main character is a writer from New England that objectifies women and is confused about how to live his life right. However, Bech is Jewish and seems to be what you'd get if you mashed up Updike and Bellow or Updike and Roth. The book is written in entries that feel like short stories but is in fact a novel with chronological chapters all centered around Bech. I hadn't read any classic Updike fiction in awhile, mainly reading his memoirs and most recent novels, and this was a much needed treat to remind me why I loved Updike in the first place.
More...