Take a photo of a barcode or cover
thatcrazybookbitch 's review for:
Shallow River
by H.D. Carlton
Чувствам се леко травмирана след прочита на тази книга. Има dark романи, които наблягат на графично насилие с малко психологически трилър за разкош, а има и такива, като този, които изкарват от дълбините на барела цялата човешка утайка и я поставят в епицентъра на историята.
Обичам dark романи. Някак много по-близки са ми до мръсната и прашна действителност от сладникавите тръшкания на някоя small town мома, влюбена в съседа от детството си.
Но и лесно мога и да се абстрахирам от тях. Освен ако не гоня това целенасочено никога няма да се сблъслам в ежедневието си с мафиоти, с брутално насилие, с трафик на хора или което и да било друго нещо, често репрезентирано в dark романите.
Тук ми беше трудно. Изключително трудно. Защото темата беше "домашно насилие". И беше представена по един стряскащо акуратен начин.
От една страна адмирации към Карлтън за това, че толкова добре е представила целия процес на кондициониране и ескалация. Адмирации и към Джейкъб Моргън и Мишел Спаркс, които се раздадоха на 100% и придадоха екстра триизмерност на всеки един от образите си.
Но от друга точно заради тези неща книгата беше подтискаща. Смазваща на моменти. Защото това се случва наистина. И то доста често. Може би дори под носовете ни. Без да подозираме, без да усетим. Докато не е вече прекалено късно за действия. Може дори ние самите да сме обект на подобно поведение и да не го осъзнаваме. Да го оправдаваме. Да го приемаме за нещо нормално.
Изключително много ми хареса и същевременно ми се иска да не я бях прочела изобщо. Но това е просто продукт на конфликта между рационалната ми и емоционална страна. Сърцето ми не може да приеме факта, че има такива хора, докато съзнанието ми казва "това е една добре написана книга, евала!".
Защо смъкнах една звезда?
Въпрос на лични предпочитания, но имах нужда след интензитета на първите две действия, третото малко да смъкне напрежението, а Карлтън предпочете още повече да нагнети обстановката. Разбирам защо историята трябваше да се стече по този начин, но въпреки всичко ми дойде в повече.
Обичам dark романи. Някак много по-близки са ми до мръсната и прашна действителност от сладникавите тръшкания на някоя small town мома, влюбена в съседа от детството си.
Но и лесно мога и да се абстрахирам от тях. Освен ако не гоня това целенасочено никога няма да се сблъслам в ежедневието си с мафиоти, с брутално насилие, с трафик на хора или което и да било друго нещо, често репрезентирано в dark романите.
Тук ми беше трудно. Изключително трудно. Защото темата беше "домашно насилие". И беше представена по един стряскащо акуратен начин.
От една страна адмирации към Карлтън за това, че толкова добре е представила целия процес на кондициониране и ескалация. Адмирации и към Джейкъб Моргън и Мишел Спаркс, които се раздадоха на 100% и придадоха екстра триизмерност на всеки един от образите си.
Но от друга точно заради тези неща книгата беше подтискаща. Смазваща на моменти. Защото това се случва наистина. И то доста често. Може би дори под носовете ни. Без да подозираме, без да усетим. Докато не е вече прекалено късно за действия. Може дори ние самите да сме обект на подобно поведение и да не го осъзнаваме. Да го оправдаваме. Да го приемаме за нещо нормално.
Изключително много ми хареса и същевременно ми се иска да не я бях прочела изобщо. Но това е просто продукт на конфликта между рационалната ми и емоционална страна. Сърцето ми не може да приеме факта, че има такива хора, докато съзнанието ми казва "това е една добре написана книга, евала!".
Защо смъкнах една звезда?
Въпрос на лични предпочитания, но имах нужда след интензитета на първите две действия, третото малко да смъкне напрежението, а Карлтън предпочете още повече да нагнети обстановката. Разбирам защо историята трябваше да се стече по този начин, но въпреки всичко ми дойде в повече.