Scan barcode
A review by sve100
Епохата на кожата: есета by Жела Георгиева, Dubravka Ugrešić, Дубравка Угрешич
5.0
Колкото повече чета Дубравка Угрешич, толкова повече харесвам тази жена заради смелостта й именно като жена да се изправи на голямата литературна сцена 'барабар Петко с мъжете', да каже неудобни истини и да очертае с безпощадни краски проблемите в съвременното ни общество.
В този сборник има разнообразие от текстове - за безгласната роля на жените в историята, литературата и обществото, за хората съществуващи в единия край на Европа, но истински живеещи в родината си, където обаче вече 'няма нищо', защото всичко е заличено. Престъпниците са вече звезди, творци, чието 'творчество'е безкритично прието от културата на консенсуса (в есето 'La la хора' най-сетне разбирам защо всички български книги, за които се пишат ревюта са 'шедьоври' :) ).
Светът, в който всеки е звезда в собственото си егоцентрично шоу, е едно тъжно място, с все по-малко емпатия (Кой има време да се занимава с другите, когато е зает да документира собственото си ежедневие?). Всеки опит да бъдем запомнени, да си докажем, че сме били, споделяйки бясно в социалните мрежи, ни приближава към забравата.
И въпреки, че чертае доста мрачната картина на настоящето, Угрешич не губи надежда, че и още съществуват хора, които отказват да се пуснат по течението, продължават да дълбаят зад лустрото на привидното, да задават въпроси и да се съпротивляват. И именно тези хора крепят (както винаги са го правили) крехкия баланс на човешкото.
В този сборник има разнообразие от текстове - за безгласната роля на жените в историята, литературата и обществото, за хората съществуващи в единия край на Европа, но истински живеещи в родината си, където обаче вече 'няма нищо', защото всичко е заличено. Престъпниците са вече звезди, творци, чието 'творчество'е безкритично прието от културата на консенсуса (в есето 'La la хора' най-сетне разбирам защо всички български книги, за които се пишат ревюта са 'шедьоври' :) ).
Светът, в който всеки е звезда в собственото си егоцентрично шоу, е едно тъжно място, с все по-малко емпатия (Кой има време да се занимава с другите, когато е зает да документира собственото си ежедневие?). Всеки опит да бъдем запомнени, да си докажем, че сме били, споделяйки бясно в социалните мрежи, ни приближава към забравата.
И въпреки, че чертае доста мрачната картина на настоящето, Угрешич не губи надежда, че и още съществуват хора, които отказват да се пуснат по течението, продължават да дълбаят зад лустрото на привидното, да задават въпроси и да се съпротивляват. И именно тези хора крепят (както винаги са го правили) крехкия баланс на човешкото.