Take a photo of a barcode or cover
catwolfswritings 's review for:
Последната мечка
by Hannah Gold
Още щом видях “Последната мечка” на Хана Голд знаех, че това ще е “моята” книга. Не само, че изданието е прелестно, но и става въпрос за приятелството между момиченце и бяла мечка!
Винаги съм обичала животните и обожавам истории за животни. На колкото и години да стана, все ще се впечатлявам от мили романи за приятелството между хора и животни.
И действително обикнах “Последната мечка” още от първите страници. Ейприл е на 11 години, когато на баща й е предложена работа за 6 месеца в метеорологичната станция на Мечия остров – малък безлюден остров на север от Норвегия. Макар и да носи това име, на острова се смята, че не е останала нито една мечка. А работата там е от изключително значение – трябва да се измерват промените в климата, за да се прецени глобалното затопляне и евентуалните щети от него.
Това не е място за малко момиче, но Ейприл отива с удоволствие. Тя не само, че обича да е сред природата, но и се надява, че така ще може да прекарва повече време с татко си. Действителността е друга обаче и на Ейприл й се налага да прекарва дълги часове сама, разучавайки острова. Тъкмо така открива Мечо – самотен и ранен бял мечок, останал на острова незнайно как и незабелязан от никого досега.
Момичето винаги е умеело да се разбира с животните и с мечока бързо създават силна връзка. Двамата прекарват всеки ден заедно и изучават всяко кътче от острова. Но мястото на мечока не е на това място, на което дори храна трудно се намира. И Ейприл ще направи всичко по силите си, за да го отведе от там, каквото и да й коства това.
“Последната мечка” действително е роман, написан с огромна любов към природата и с мисъл за съдбата на белите мечки, чиито хабитат буквално се топи. Той е и роман-призив да се замислим за бъдещето и за нещата, които можем да направим, за да помогнем на мястото, на което всички ние живеем – планетата Земя.
Винаги съм обичала животните и обожавам истории за животни. На колкото и години да стана, все ще се впечатлявам от мили романи за приятелството между хора и животни.
И действително обикнах “Последната мечка” още от първите страници. Ейприл е на 11 години, когато на баща й е предложена работа за 6 месеца в метеорологичната станция на Мечия остров – малък безлюден остров на север от Норвегия. Макар и да носи това име, на острова се смята, че не е останала нито една мечка. А работата там е от изключително значение – трябва да се измерват промените в климата, за да се прецени глобалното затопляне и евентуалните щети от него.
Това не е място за малко момиче, но Ейприл отива с удоволствие. Тя не само, че обича да е сред природата, но и се надява, че така ще може да прекарва повече време с татко си. Действителността е друга обаче и на Ейприл й се налага да прекарва дълги часове сама, разучавайки острова. Тъкмо така открива Мечо – самотен и ранен бял мечок, останал на острова незнайно как и незабелязан от никого досега.
Момичето винаги е умеело да се разбира с животните и с мечока бързо създават силна връзка. Двамата прекарват всеки ден заедно и изучават всяко кътче от острова. Но мястото на мечока не е на това място, на което дори храна трудно се намира. И Ейприл ще направи всичко по силите си, за да го отведе от там, каквото и да й коства това.
“Последната мечка” действително е роман, написан с огромна любов към природата и с мисъл за съдбата на белите мечки, чиито хабитат буквално се топи. Той е и роман-призив да се замислим за бъдещето и за нещата, които можем да направим, за да помогнем на мястото, на което всички ние живеем – планетата Земя.