Scan barcode
A review by kristiamihaylov
Глухарчето by Blaga Dimitrova
5.0
Наскоро се запознах с творчеството на Блага Димитрова чрез прочита ми на избраните стихотворения в „Копнеж“, които възвърнаха любовта ми към българската поезия, или по-точно съвременната такава. В стихосбирката се усеща благоуханието на свещената женственост, човешката болка и страдание, нежното крило на любовта и добродетелта, като всички са кондензирани с житейския път на поетесата.
Следващата крачка беше да опозная и същността на белетрестичния й принос, откъдето започна и срещата ми с „Глухарчето“.
Анастастия е младо момиче, току-що завършило училище и облагодетелствано със стабилност, която липсва на множество от връстниците й в лъкатушещия път към младостта. Това, което се случва, ще покруси всички нейни близки, но най-вече най-добрата й приятелка Вангелия. Сия се самоубива по напръв поглед неясни за никого причини - тя е жизнерадостна, грабеща с пълни шепи от живота девойка, която побира цялата вселена в младото си същество. Точно тук идва всеобхватния мистичен характер на романа - душата на мъртвата сякаш намира полет и сянката й се вселява в най-ближния й човек. Всичко, което се случва в живота на Вангелия е призив на всемогъщието на плетката Сия=Анги.
“Покойници, будилници на съвестта ни. Всичко ще рухне, ако вие, нашите мъртви, не го крепите на своята бяла, пръсната по вятъра пепел. Ще се разхлопат и раззинат вратите на света и ще пуснат срещу нас всичко опустошителни вихрушки, всички разрушителни стихии, ако не ги държите залостени вие с птичите си ключици.”
Блага Димитрова сътворява едни от най-хармоничните и внушаващи картини, подвластни на естетиката и тъждествени на всичко,което наричаме изящно изкуство, посредством великолепието на българското слово. В „Глухарчето” са поместени спомените за многото любови. Чистата, свята и непринудена между две сродни души. Любовта към изкуството, културата и възхваляването на свободния дух, греещи най-ярко във времена на морално и духовно кощунство. Любовта към родителите, вечните спътници, които „ни помагат дори с грижите, които ни създават.“ Любовта към всичко живо, преправяща ни път през урвите на битието и небитието.
„Щом праисторическа пчела се опазила в кехлибар, защо да не е възможно един човешки глас да се съхрани в раковината на нечие особено възприемчиво ухо? Душата е безсмъртна и нейният съкровен израз е гласът. Не думите, а отвъд тях - недоизреченето, загатнатото, смехът… И мълчанието.“
Следващата крачка беше да опозная и същността на белетрестичния й принос, откъдето започна и срещата ми с „Глухарчето“.
Анастастия е младо момиче, току-що завършило училище и облагодетелствано със стабилност, която липсва на множество от връстниците й в лъкатушещия път към младостта. Това, което се случва, ще покруси всички нейни близки, но най-вече най-добрата й приятелка Вангелия. Сия се самоубива по напръв поглед неясни за никого причини - тя е жизнерадостна, грабеща с пълни шепи от живота девойка, която побира цялата вселена в младото си същество. Точно тук идва всеобхватния мистичен характер на романа - душата на мъртвата сякаш намира полет и сянката й се вселява в най-ближния й човек. Всичко, което се случва в живота на Вангелия е призив на всемогъщието на плетката Сия=Анги.
“Покойници, будилници на съвестта ни. Всичко ще рухне, ако вие, нашите мъртви, не го крепите на своята бяла, пръсната по вятъра пепел. Ще се разхлопат и раззинат вратите на света и ще пуснат срещу нас всичко опустошителни вихрушки, всички разрушителни стихии, ако не ги държите залостени вие с птичите си ключици.”
Блага Димитрова сътворява едни от най-хармоничните и внушаващи картини, подвластни на естетиката и тъждествени на всичко,което наричаме изящно изкуство, посредством великолепието на българското слово. В „Глухарчето” са поместени спомените за многото любови. Чистата, свята и непринудена между две сродни души. Любовта към изкуството, културата и възхваляването на свободния дух, греещи най-ярко във времена на морално и духовно кощунство. Любовта към родителите, вечните спътници, които „ни помагат дори с грижите, които ни създават.“ Любовта към всичко живо, преправяща ни път през урвите на битието и небитието.
„Щом праисторическа пчела се опазила в кехлибар, защо да не е възможно един човешки глас да се съхрани в раковината на нечие особено възприемчиво ухо? Душата е безсмъртна и нейният съкровен израз е гласът. Не думите, а отвъд тях - недоизреченето, загатнатото, смехът… И мълчанието.“