Scan barcode
A review by ivaelo
The Twilight Zone by Nona Fernández
5.0
Ще бъда честен. Огромен фен съм на "Зоната на здрача", и заглавието автоматично ми грабна вниманието. Когато прочетох, че става дума за роман, който хвърля светлина върху диктатурата на Пиночет, и методите използвани от властта за справяне с неудобните хора.
Книгата е художествена литература, но са посочените толкова много лица и събития от времето, че много лесно може да се сбърка с разследваща журналистика.
Един човек влиза в офис на списание с думите "Аз измъчвах хора". В по-голямата част от книгата, разказвачката ще се обръща към него с "Човекът, който измъчваше хора". Този човек се превръща във фикс идея за нея. Какво го е довело до тази врата на офиса, и какво е изпитвал, когато е вършил самопризнатата дейност. Но тя не се среща никога се него, затова тя запълва липсата на отговори с хипотези, едни "може би"-та, които поне малко да успеят да обяснят нечовешките деяния. Но всичко е пречупено през нейните спомени, затова опреличава него на персонажи от сериали, които е гледала като дете.
Но това е също така книга за изчезващите хора. Хора, изтръгнати от живота, и захвърлени в нищото. Търсени хора, но никога ненамерени. Сякаш заличени от снимка, където ясно се вижда контура, където някога е имало човек, но вече само хората на снимката знаят кой е бил там, и усещат липсата му.
Докато четях книгата се сетих за един епизод от "Чамкория" свързан с Гео Милев, няма да навлизам в подробности кой е, но хората чели книгата ще се сетят. И се замислих, може би и на нас ние е нужна една такава книга. Да, най-вероятно всички търсещи отговори за изчезналите хора отдавна са си заминали, но все някой - син, внук, правнук може би очаква отговор. Тази врата трябва да се отвори, и тези хора да бъдат изведени от "Зоната на здрача".
Книгата е художествена литература, но са посочените толкова много лица и събития от времето, че много лесно може да се сбърка с разследваща журналистика.
Един човек влиза в офис на списание с думите "Аз измъчвах хора". В по-голямата част от книгата, разказвачката ще се обръща към него с "Човекът, който измъчваше хора". Този човек се превръща във фикс идея за нея. Какво го е довело до тази врата на офиса, и какво е изпитвал, когато е вършил самопризнатата дейност. Но тя не се среща никога се него, затова тя запълва липсата на отговори с хипотези, едни "може би"-та, които поне малко да успеят да обяснят нечовешките деяния. Но всичко е пречупено през нейните спомени, затова опреличава него на персонажи от сериали, които е гледала като дете.
Но това е също така книга за изчезващите хора. Хора, изтръгнати от живота, и захвърлени в нищото. Търсени хора, но никога ненамерени. Сякаш заличени от снимка, където ясно се вижда контура, където някога е имало човек, но вече само хората на снимката знаят кой е бил там, и усещат липсата му.
Докато четях книгата се сетих за един епизод от "Чамкория" свързан с Гео Милев, няма да навлизам в подробности кой е, но хората чели книгата ще се сетят. И се замислих, може би и на нас ние е нужна една такава книга. Да, най-вероятно всички търсещи отговори за изчезналите хора отдавна са си заминали, но все някой - син, внук, правнук може би очаква отговор. Тази врата трябва да се отвори, и тези хора да бъдат изведени от "Зоната на здрача".