Scan barcode
A review by izumen
Падането на Гондолин by Любомир Николов-Нарви, J.R.R. Tolkien
Преданието „Падането на Гондолин“ бележи края на една епоха, но не някоя от трите, описани във фантастичния Толкинов свят. Става въпрос за приключването на работата на 94-годишния Кристофър Толкин, посветил живота си да запази и допълни неиздадените творби на своя баща. Благодарение на този неуморен дългогодишен труд, почитателите на Средната земя се докосват до зараждането на великолепните светове, разказани в „Силмарилион“, сборниците „Недовършени предания“ и „История на Средната земя“.
С обещанието за приключване на работата си, Кристофър Толкин представя на читателите последното предание, което баща му е вярвал, че съдържа потенциала да бъде самостоятелно произведение – „Падането на Гондолин“. Разказана по-накратко в „Силмарилион“, легендата отвежда читателя в скрития град Гондолин, открит от героя Туор, който скоро научава, че елфическата красота и невинност не могат да устоят в изолация. След предателство злите сили на господаря на мрака Мелкор нахлуват и опустошават града, а последните оцелели бягат през планинските тунели с надеждата за по-добро бъдеще.
Мрачна и великолепна е легендата, разказана от Толкин. Подобно на „Децата на Хурин“, тя е трагична, макар и с по-обнадеждаващ завършек. Силно се усеща влиянието на „Енеида“ и пламтящия древен град Троя, от който бъдещият основоположник на Рим Еней бяга, според преданието. Историята на Толкин се развива далеч преди сюжета на „Властелинът на пръстените“, но в последната книга на трилогията, която според автора е трябвало да бъде само част от едно огромно произведение, когато настава битката за Минас Тирит, се усеща силното влияние на „Падането на Гондолин“. Градовете са сходни в своята непристъпност и архитектура до скалистите склонове на планините, а техните управници – завладени от греховно отчаяние или високомерие, отказват да вземат най-доброто решение за народа си.
Използвайки същата структура на „история в развитие“ като в „Берен и Лутиен“, Кристофър полага основната легенда, след което добавя всички други смислени варианти, които баща му в даден момент е писал. Някои от тях под формата на съвсем кратки бележки и пояснения, други – разширяващи историята с нови персонажи и действия, които допълнително украсяват пищния приказен свят. Интересно е как това фрагментирано предаване засилва внушението на легендите и вместо да ги дискредитира, допринася за тяхната автентичност. Истината за описаните герои и места не е фактологическа, а митологическа и подобно на всяка една приказка „носи“ на промени и вариации. Затова и всеки текст, който Кристофър е избрал, допринася за обогатяването на света на баща му.
Меланхолична книга е „Падането на Гондолин“, почти като всичко, което Толкин е писал (с изключение на „Хобит“ и коледните приказки, създадени за децата на автора). Пропита от разочарование и човешка слабост, историята е като извръщане на глава, което добрият човек е принуден да направи пред обстоятелствата, наложени от властимащите. Трудна е за четене от незапознати с митологията поради имената и пространствата на фантазията, които авторът е изградил в предходните произведения, но емоцията, вписана в красивите описания, все още вълнува със силната си образност.
Най-сетне Туор стигнал до запустял път, минал по него между високи могили и килнати каменни колони, а когато денят взел да гасне, отпред се появил древният чертог с просторни високи зали. Нямало в сенките нито следа от зло или заплаха, но го обзело страхопочитание, като си помислил за ония, що някога обитавали там, а сетне заминали незнайно накъде – горделивият и безсмъртен, ала обречен народ на задморските
С обещанието за приключване на работата си, Кристофър Толкин представя на читателите последното предание, което баща му е вярвал, че съдържа потенциала да бъде самостоятелно произведение – „Падането на Гондолин“. Разказана по-накратко в „Силмарилион“, легендата отвежда читателя в скрития град Гондолин, открит от героя Туор, който скоро научава, че елфическата красота и невинност не могат да устоят в изолация. След предателство злите сили на господаря на мрака Мелкор нахлуват и опустошават града, а последните оцелели бягат през планинските тунели с надеждата за по-добро бъдеще.
Мрачна и великолепна е легендата, разказана от Толкин. Подобно на „Децата на Хурин“, тя е трагична, макар и с по-обнадеждаващ завършек. Силно се усеща влиянието на „Енеида“ и пламтящия древен град Троя, от който бъдещият основоположник на Рим Еней бяга, според преданието. Историята на Толкин се развива далеч преди сюжета на „Властелинът на пръстените“, но в последната книга на трилогията, която според автора е трябвало да бъде само част от едно огромно произведение, когато настава битката за Минас Тирит, се усеща силното влияние на „Падането на Гондолин“. Градовете са сходни в своята непристъпност и архитектура до скалистите склонове на планините, а техните управници – завладени от греховно отчаяние или високомерие, отказват да вземат най-доброто решение за народа си.
Използвайки същата структура на „история в развитие“ като в „Берен и Лутиен“, Кристофър полага основната легенда, след което добавя всички други смислени варианти, които баща му в даден момент е писал. Някои от тях под формата на съвсем кратки бележки и пояснения, други – разширяващи историята с нови персонажи и действия, които допълнително украсяват пищния приказен свят. Интересно е как това фрагментирано предаване засилва внушението на легендите и вместо да ги дискредитира, допринася за тяхната автентичност. Истината за описаните герои и места не е фактологическа, а митологическа и подобно на всяка една приказка „носи“ на промени и вариации. Затова и всеки текст, който Кристофър е избрал, допринася за обогатяването на света на баща му.
Меланхолична книга е „Падането на Гондолин“, почти като всичко, което Толкин е писал (с изключение на „Хобит“ и коледните приказки, създадени за децата на автора). Пропита от разочарование и човешка слабост, историята е като извръщане на глава, което добрият човек е принуден да направи пред обстоятелствата, наложени от властимащите. Трудна е за четене от незапознати с митологията поради имената и пространствата на фантазията, които авторът е изградил в предходните произведения, но емоцията, вписана в красивите описания, все още вълнува със силната си образност.
Най-сетне Туор стигнал до запустял път, минал по него между високи могили и килнати каменни колони, а когато денят взел да гасне, отпред се появил древният чертог с просторни високи зали. Нямало в сенките нито следа от зло или заплаха, но го обзело страхопочитание, като си помислил за ония, що някога обитавали там, а сетне заминали незнайно накъде – горделивият и безсмъртен, ала обречен народ на задморските