Scan barcode
A review by obliviousdream
Йелоуфейс by Gabriela Kozhuharova, Р.Ф. Куанг, R.F. Kuang
3.0
„Йелоуфейс“ е особена книга за оценяване.
От една страна, Ребека съумява за пореден път да напише четиво, което извиква емоции у читателя, били те и негативни. От друга, темите, които засяга, оставят зачекнати само на повърността, превръщат се по-скоро в неин личен наратив, отколкото по-дълбок прочит на проблематиката, която засягат, и за какъвто претендира романът.
В книгата няма нито един приятен персонаж. Джун е постоянна само в убеждението си, че целият свят е срещу нея и завинаги ще остане в сянката на Атина.
Самата Атина е плод на кутийките, в които си позволява да бъде затворена в името на успеха, опиянена от собствената си публична грандиозност. Разбира се, обрисувана от завистта на Джун и желанието ѝ да бъде като неа.
Второстепенните герои не са по-добре.
И макар всеки един от тях да извиква ярка емоция страница след страница, историята не съумява да вникне дълбоко във въпросите, които си задава: кой има правото да пише по дадена тема, плагиатство ли е взимането на идеи, доколко мнението на малки, но изключително вокални групи в социалните мрежи могат да диктуват траекторията на цял бранш, и още...
Но тъй като тези теми се разглеждат личния опит на Джун и, на практика, от този на Куанг, картината, която се описва, до края не се усеща като пълнокръвна. Туитър и Гуудрийдс са само малка част от книгоиздателския наратив. Да вземеш награда в Гуудрийдс е като да спечелиш конкурс за популярност и няма нищо общо с литературните награди, носещи истинска тежест. Но Джун, мечтаейки за литературно наследство, се вкопчва в тях като удавник в сламка, което се усеща като рязък контраст между мечтите ѝ и това, на което всъщност отделя внимание.
Нищо от това не значи, че Куанг не е талантлива авторка, напротив. Но по-скоро оставя усещането, че романът (или героите в него) са отхапали по-голямо парче, отколкото е трябвало.
Самата Джун, поне за мен, стана безумно досадна към последната 1/3 от романа. Тъй като у нея де факто няма никакво развитие от началото до края на книгата, в един момент се изчерпва като герой и дори терзанията ѝ се превръщат в досадни. Може би е търсен ефект, може би не е. Кой знае.
В крайна сметка четивото ме остави със смесени чувства и не успя да ми покаже наистина дълбочинната дисекция на темите, с които борави, макар да бях очаквала такава.
Трябва да се отбележи обаче, че Ориндж са се постарали с оформлението на лимитираното издание.
От една страна, Ребека съумява за пореден път да напише четиво, което извиква емоции у читателя, били те и негативни. От друга, темите, които засяга, оставят зачекнати само на повърността, превръщат се по-скоро в неин личен наратив, отколкото по-дълбок прочит на проблематиката, която засягат, и за какъвто претендира романът.
В книгата няма нито един приятен персонаж. Джун е постоянна само в убеждението си, че целият свят е срещу нея и завинаги ще остане в сянката на Атина.
Самата Атина е плод на кутийките, в които си позволява да бъде затворена в името на успеха, опиянена от собствената си публична грандиозност. Разбира се, обрисувана от завистта на Джун и желанието ѝ да бъде като неа.
Второстепенните герои не са по-добре.
И макар всеки един от тях да извиква ярка емоция страница след страница, историята не съумява да вникне дълбоко във въпросите, които си задава: кой има правото да пише по дадена тема, плагиатство ли е взимането на идеи, доколко мнението на малки, но изключително вокални групи в социалните мрежи могат да диктуват траекторията на цял бранш, и още...
Но тъй като тези теми се разглеждат личния опит на Джун и, на практика, от този на Куанг, картината, която се описва, до края не се усеща като пълнокръвна. Туитър и Гуудрийдс са само малка част от книгоиздателския наратив. Да вземеш награда в Гуудрийдс е като да спечелиш конкурс за популярност и няма нищо общо с литературните награди, носещи истинска тежест. Но Джун, мечтаейки за литературно наследство, се вкопчва в тях като удавник в сламка, което се усеща като рязък контраст между мечтите ѝ и това, на което всъщност отделя внимание.
Нищо от това не значи, че Куанг не е талантлива авторка, напротив. Но по-скоро оставя усещането, че романът (или героите в него) са отхапали по-голямо парче, отколкото е трябвало.
Самата Джун, поне за мен, стана безумно досадна към последната 1/3 от романа. Тъй като у нея де факто няма никакво развитие от началото до края на книгата, в един момент се изчерпва като герой и дори терзанията ѝ се превръщат в досадни. Може би е търсен ефект, може би не е. Кой знае.
В крайна сметка четивото ме остави със смесени чувства и не успя да ми покаже наистина дълбочинната дисекция на темите, с които борави, макар да бях очаквала такава.
Трябва да се отбележи обаче, че Ориндж са се постарали с оформлението на лимитираното издание.