Scan barcode
A review by catwolfswritings
The Midnight Palace by Carlos Ruiz Zafón
2.0
Причината да подхвана „Среднощният дворец“ на Карлос Руис Сафон беше, че останах силно очарована от първата книга от юношеската му поредица, а именно „Принцът на мъглата“. Но тук, уви, останах страшно разочарована и с мъка дочетох иначе кратката книжка… която дори не се оказа продължение на първата, както очакваше невежото ми аз. Всъщност единственото, което обединява трите юношески книги на Сафон, представени като поредица „Мъглата“ е мрачността на историите, тинейджърите главни герои… и повтарянето на едни и същи елементи от предходната книга. Не знам дали ще прочета и третата, за да мога да потвърдя дали и в нея са използвани същите елементи.
Този път тинейджърите не са трима, а цяла група – деца от сиропиталище в последните си дни там, готови да се срещнат със суровия свят на възрастните… ако приемем, че животът им до този момент не е бил достатъчно суров. Действието се развива в Калкута през 1932 година и отново е обвита в една мистериозност, подобна на мъгла, и трябва да се разбулва постепенно, точно както човек би си проправял път през непозната местност по време на гъста мъгла… или щеше да бъде така, ако реално действието в тази история се развиваше по различен от първата книга начин.
В началото наистина не знаеш какво се случва – родени са две деца-близначета, момче и момиче, и се случва така, че биват разделени, за да бъдат спасени. В последствие се разбира как, какво, защо, кога… въпреки че е малко мътно обяснение. Хем в някакви моменти е претрупано с информация, хем авторът се е опитал да го направи кратко и лесно за възприемане, но същевременно от цялата тая работа става нещо, към което просто губиш интерес… защото вече си чел нещо подобно.
Надолу вероятно ще има спойлери, затова ако се интересувате от книгата и все пак искате да я прочетете, може би не е добре да продължавате с това ревю, защото може да издам някоя от мистериите на историята, които тя иначе сама би трябвало да ви представи.
Та, групата деца-главни герои трябва да се изправи срещу нещо голямо, което надвишава силите им, без те да са запознати със същността му, за да спасят животите на двамата близнаци, които се оказват застрашени – нещото, което не е успяло да ги убие при раждането им, се връща 16 години по-късно, за да довърши започнатото. Едната прилика тук вече е забелязана. Който е чел „Принцът на мъглата“ веднага ще се сети. Тайната трябва да бъде разкрита от една възрастна жена, която дълги години я е пазила… и естествено, първоначално не казва цялата истина на младежите, отново с надеждата да ги предпази. До този момент вече се молиш да има нещо, което да те изненада, затова продължаваш да четеш. След това се намесват странните съкратено-дълги обяснения, липсата на особено изявени характеристики на главните герои (като изключим това, че можеш да кажеш кой е лидера, кой рисува добре, че има едно борбено момиче сред група момчета… и другото дори се размива) и оттук натам просто можеш да сравняваш със случилото се в първата книга, за да предположиш какво точно ще се случи накрая.
Един от тях умира, за цвят, не защото е задължително, не защото историята ще стане по-интересна така или ще можеш да съжаляваш за смъртта му (малко е трудно, след като по никакъв начин не си успял да се съпоставиш с въпросния герой), а вече си мислиш, че е защото едно от хлапетата умира и в първата книга и просто е очевидно, че и тук ще е така.
Разбира се, накрая „чудовището“ е победено и тинейджърите могат да продължат да живеят животите си, като се разпръскват на различни страни. Цялата тази история е разказана от един от тях, вече възрастен мъж, който не иска случилото се да бъде забравено.
Очаквах неангажираща, но интересна история, подведена от първата. И вероятно, ако бях подхванала направо нея, щеше да ми допадне, защото нямаше да знам какво да очаквам. Но в този случай цялото удоволствие беше убито. Да, стилът на Сафон е приятен, но „Среднощният дворец“ има много минуси, които не мога да подмина. Имаше прекалено много повтарящи се неща, а пък и историята ми се стори някак твърде съкратена. Може би ако беше разгърната повече, ако можехме да опознаем повече героите и ако действията им не бяха едно щуро препускане през страниците, вероятно мнението ми щеше да бъде различно.
Този път тинейджърите не са трима, а цяла група – деца от сиропиталище в последните си дни там, готови да се срещнат със суровия свят на възрастните… ако приемем, че животът им до този момент не е бил достатъчно суров. Действието се развива в Калкута през 1932 година и отново е обвита в една мистериозност, подобна на мъгла, и трябва да се разбулва постепенно, точно както човек би си проправял път през непозната местност по време на гъста мъгла… или щеше да бъде така, ако реално действието в тази история се развиваше по различен от първата книга начин.
В началото наистина не знаеш какво се случва – родени са две деца-близначета, момче и момиче, и се случва така, че биват разделени, за да бъдат спасени. В последствие се разбира как, какво, защо, кога… въпреки че е малко мътно обяснение. Хем в някакви моменти е претрупано с информация, хем авторът се е опитал да го направи кратко и лесно за възприемане, но същевременно от цялата тая работа става нещо, към което просто губиш интерес… защото вече си чел нещо подобно.
Надолу вероятно ще има спойлери, затова ако се интересувате от книгата и все пак искате да я прочетете, може би не е добре да продължавате с това ревю, защото може да издам някоя от мистериите на историята, които тя иначе сама би трябвало да ви представи.
Та, групата деца-главни герои трябва да се изправи срещу нещо голямо, което надвишава силите им, без те да са запознати със същността му, за да спасят животите на двамата близнаци, които се оказват застрашени – нещото, което не е успяло да ги убие при раждането им, се връща 16 години по-късно, за да довърши започнатото. Едната прилика тук вече е забелязана. Който е чел „Принцът на мъглата“ веднага ще се сети. Тайната трябва да бъде разкрита от една възрастна жена, която дълги години я е пазила… и естествено, първоначално не казва цялата истина на младежите, отново с надеждата да ги предпази. До този момент вече се молиш да има нещо, което да те изненада, затова продължаваш да четеш. След това се намесват странните съкратено-дълги обяснения, липсата на особено изявени характеристики на главните герои (като изключим това, че можеш да кажеш кой е лидера, кой рисува добре, че има едно борбено момиче сред група момчета… и другото дори се размива) и оттук натам просто можеш да сравняваш със случилото се в първата книга, за да предположиш какво точно ще се случи накрая.
Един от тях умира, за цвят, не защото е задължително, не защото историята ще стане по-интересна така или ще можеш да съжаляваш за смъртта му (малко е трудно, след като по никакъв начин не си успял да се съпоставиш с въпросния герой), а вече си мислиш, че е защото едно от хлапетата умира и в първата книга и просто е очевидно, че и тук ще е така.
Разбира се, накрая „чудовището“ е победено и тинейджърите могат да продължат да живеят животите си, като се разпръскват на различни страни. Цялата тази история е разказана от един от тях, вече възрастен мъж, който не иска случилото се да бъде забравено.
Очаквах неангажираща, но интересна история, подведена от първата. И вероятно, ако бях подхванала направо нея, щеше да ми допадне, защото нямаше да знам какво да очаквам. Но в този случай цялото удоволствие беше убито. Да, стилът на Сафон е приятен, но „Среднощният дворец“ има много минуси, които не мога да подмина. Имаше прекалено много повтарящи се неща, а пък и историята ми се стори някак твърде съкратена. Може би ако беше разгърната повече, ако можехме да опознаем повече героите и ако действията им не бяха едно щуро препускане през страниците, вероятно мнението ми щеше да бъде различно.