Scan barcode
A review by s_encheva
The Magicians by Lev Grossman
2.0
По принцип смело твърдя, че съм толерантен читател. Има книги, които не бих разгърнала дори и животът ми да зависи от това, но като оставим тях настрана, никога не претендирам, че чета прекалено възвишена или перфектна литература - имам си свои любими жанрове, но чета и много други, отворена съм към пробването и откриването на нови автори и рядко се разочаровам, тъй като считам, че все пак успявам да подбирам четивата си. За съжаление тази книга се оказа един не особено добър избор. Реакциите на близки до мен хора, които са я чели, са в двете крайности - или възторг, или абсолютно разочарование. Затова подходих към The Magicians с голяма доза любопитство - малко книги са способни да разделят така читателите. При мен, за съжаление, разочарованието е водещо.
Ще започна с положителните страни на книгата, защото въпреки всичко има такива. Стилът на писане на Гросман не е лош, книгата не върви бавно и трудно, четима е и същевременно не е твърде елементарно написана. Хареса ми и идеята, че невинаги е хубаво желанията ти да се сбъднат - "Внимавай какво си пожелаваш" неслучайно съществува като предупреждение. Можеше да се получи една невероятно мрачна и интересна история, която обръща стереотипите и ги пародира. Можеше да бъде така (за някои читатели най-вероятно е), ако Гросман не беше направил една голяма грешка - да създаде главен персонаж, който е абсолютно скучен и бездарен във всяко едно отношение.
Не ме разбирайте погрешно, съвсем не твърдя, че трябва главните персонажи да са супергерои, които винаги се измъкват лесно от всичко, или да са винаги на страната на доброто или всякакви такива доводи. Чела съм книги, в които историята се вижда през погледа на най-различни герои - с всякакви идеи, морални или не, с всякакви възгледи, мечти, действия, реплики. Пътувала съм из различни светове с всякакви герои, но винаги в тях е имало нещо, което да ме кара да продължа да чета, техните слова ме въвличат и не ми позволяват да затворя страниците. Тук главният персонаж Куентин само тестваше нервите ми. Той има емоции колкото парче картон и въплъщава най-досадният и дразнещ за мен тип разказвач - този, който вечно мрънка, който вечно се оплаква от скапания си живот, въпреки че животът му предоставя възможности, които други не биха имали. Въпреки че значителен брой хора твърдят, че героят е с депресия, на мен не ми изглеждаше такъв - той прилича просто на едно вечно мрънкащо бебе, което винаги е недоволно от всичко и не му стига, че мрънка, ами и не се възползва от възможностите си да промени нещата, въпреки че те го халосват по главата със страшна сила. Когато човек чете глупавите му мисли, има чувството, че той напук на всичко не иска да се опита да бъде щастлив поне за секунда - просто ей така, за разнообразие. Куентин е един кух, недодялан, лишен от всякакви емоции и всякакво любопитство и жажда за живот персонаж, който може да убие и най-големият ентусиазъм на всеки читател, търсещ поне малко искра и емоция в дадена книга. Той е персонаж, който не изпитва абсолютно никакъв интерес към каквото и да било - дори сексът не го влече както подобава и трябваше да бъде нелепо превърнат в лисица, за да разбере, че хората все пак правят секс от време на време и може и той да пробва. Дори моментите в книгата, в които героите се отдават на пиене и секс, не са интересни - дори и опитите на Гросман да покаже една скучна рутина, запълнена с безсмислен секс и пиянски дни и нощи се провалят с гръм и трясък. Не можах дори и за момент да изпитам каквато и да било емоция спрямо Куентин и останалите герои - не можах да ги съжаля за липсата на значима връзка и на любов в живота им, за липсата на смисъл, за вечното им търсене, което стига до задънени улици. Не успях да усетя каквото и да било към никого от тях - второстепенните герои се оказаха не по-малко скучни и бездарни от Куентин, което още повече влоши ситуацията.
Има още нещо, което ми направи лошо впечатление - често се споменава колко по-умен е Куентин от средностатистическите хора. Според мен тук Гросман прави още една грешка - опитва се да използва разпространеното вярване, че високоинтелигентните хора са студени и лишени от емоции и неспособни на близост. С това обаче си вади още една черна точка в моите очи. Познавам хора, които са изключително интелигентни и точно поради това са хора, пълни с желание за живот, за опознаване на непознатото, с любопитство, което ги стимулира, с амбиция и хъс, които обаче не използват в ущърб на другите. След като познавам такива прекрасни хора, не мога да приема този образ, който Гросман изгражда. Не твърдя, че не съществуват такива, а че аз лично не го възприемам, тъй като виждам с очите си доказателства за обратното. Ако Гросман е целял наистина Куентин да бъде интелигентен, е трябвало да се постарае повече да го докаже. Съжалявам, но според мен действията му (или липсата на такива) сочат много повече към противоположната теза.
В заключение мога да кажа, че съм искрено разочарована. Не съм бясна, но съм безразлична, което според мен е по-лошо в този случай, тъй като книгата имаше славата на книга, пораждаща крайни емоции, но никога нещо по средата. Е, аз в момента съм точно някъде по средата - разочарованието ми е огромно, но пък и ми е абсолютно безразлично как ще се развие историята нататък. Нямам намерение да разгърна и страница повече и не мисля, че ще загубя от това. Както казах, не държа на стереотипи, дори хепиенд не обичам, най-хубавите книги, които съм чела, са или с тежък и тъжен, или с умерено тежък край. Но тази книга обещаваше мрачно приключение с щипка пародия и препратки към известни и обичани книги, но не ми предоставя абсолютно нищо от това. Единствено разочарование. И донякъде облекчение, че няма да чета повече за досадните мрънкания на Куентин Колдуотър.
За съжаление единственото, за което тази книга може да служи за пример, е как да НЕ изграждаме персонаж. Но предполагам и това е нещо.
Ще започна с положителните страни на книгата, защото въпреки всичко има такива. Стилът на писане на Гросман не е лош, книгата не върви бавно и трудно, четима е и същевременно не е твърде елементарно написана. Хареса ми и идеята, че невинаги е хубаво желанията ти да се сбъднат - "Внимавай какво си пожелаваш" неслучайно съществува като предупреждение. Можеше да се получи една невероятно мрачна и интересна история, която обръща стереотипите и ги пародира. Можеше да бъде така (за някои читатели най-вероятно е), ако Гросман не беше направил една голяма грешка - да създаде главен персонаж, който е абсолютно скучен и бездарен във всяко едно отношение.
Не ме разбирайте погрешно, съвсем не твърдя, че трябва главните персонажи да са супергерои, които винаги се измъкват лесно от всичко, или да са винаги на страната на доброто или всякакви такива доводи. Чела съм книги, в които историята се вижда през погледа на най-различни герои - с всякакви идеи, морални или не, с всякакви възгледи, мечти, действия, реплики. Пътувала съм из различни светове с всякакви герои, но винаги в тях е имало нещо, което да ме кара да продължа да чета, техните слова ме въвличат и не ми позволяват да затворя страниците. Тук главният персонаж Куентин само тестваше нервите ми. Той има емоции колкото парче картон и въплъщава най-досадният и дразнещ за мен тип разказвач - този, който вечно мрънка, който вечно се оплаква от скапания си живот, въпреки че животът му предоставя възможности, които други не биха имали. Въпреки че значителен брой хора твърдят, че героят е с депресия, на мен не ми изглеждаше такъв - той прилича просто на едно вечно мрънкащо бебе, което винаги е недоволно от всичко и не му стига, че мрънка, ами и не се възползва от възможностите си да промени нещата, въпреки че те го халосват по главата със страшна сила. Когато човек чете глупавите му мисли, има чувството, че той напук на всичко не иска да се опита да бъде щастлив поне за секунда - просто ей така, за разнообразие. Куентин е един кух, недодялан, лишен от всякакви емоции и всякакво любопитство и жажда за живот персонаж, който може да убие и най-големият ентусиазъм на всеки читател, търсещ поне малко искра и емоция в дадена книга. Той е персонаж, който не изпитва абсолютно никакъв интерес към каквото и да било - дори сексът не го влече както подобава и трябваше да бъде нелепо превърнат в лисица, за да разбере, че хората все пак правят секс от време на време и може и той да пробва. Дори моментите в книгата, в които героите се отдават на пиене и секс, не са интересни - дори и опитите на Гросман да покаже една скучна рутина, запълнена с безсмислен секс и пиянски дни и нощи се провалят с гръм и трясък. Не можах дори и за момент да изпитам каквато и да било емоция спрямо Куентин и останалите герои - не можах да ги съжаля за липсата на значима връзка и на любов в живота им, за липсата на смисъл, за вечното им търсене, което стига до задънени улици. Не успях да усетя каквото и да било към никого от тях - второстепенните герои се оказаха не по-малко скучни и бездарни от Куентин, което още повече влоши ситуацията.
Има още нещо, което ми направи лошо впечатление - често се споменава колко по-умен е Куентин от средностатистическите хора. Според мен тук Гросман прави още една грешка - опитва се да използва разпространеното вярване, че високоинтелигентните хора са студени и лишени от емоции и неспособни на близост. С това обаче си вади още една черна точка в моите очи. Познавам хора, които са изключително интелигентни и точно поради това са хора, пълни с желание за живот, за опознаване на непознатото, с любопитство, което ги стимулира, с амбиция и хъс, които обаче не използват в ущърб на другите. След като познавам такива прекрасни хора, не мога да приема този образ, който Гросман изгражда. Не твърдя, че не съществуват такива, а че аз лично не го възприемам, тъй като виждам с очите си доказателства за обратното. Ако Гросман е целял наистина Куентин да бъде интелигентен, е трябвало да се постарае повече да го докаже. Съжалявам, но според мен действията му (или липсата на такива) сочат много повече към противоположната теза.
В заключение мога да кажа, че съм искрено разочарована. Не съм бясна, но съм безразлична, което според мен е по-лошо в този случай, тъй като книгата имаше славата на книга, пораждаща крайни емоции, но никога нещо по средата. Е, аз в момента съм точно някъде по средата - разочарованието ми е огромно, но пък и ми е абсолютно безразлично как ще се развие историята нататък. Нямам намерение да разгърна и страница повече и не мисля, че ще загубя от това. Както казах, не държа на стереотипи, дори хепиенд не обичам, най-хубавите книги, които съм чела, са или с тежък и тъжен, или с умерено тежък край. Но тази книга обещаваше мрачно приключение с щипка пародия и препратки към известни и обичани книги, но не ми предоставя абсолютно нищо от това. Единствено разочарование. И донякъде облекчение, че няма да чета повече за досадните мрънкания на Куентин Колдуотър.
За съжаление единственото, за което тази книга може да служи за пример, е как да НЕ изграждаме персонаж. Но предполагам и това е нещо.