Reviews

A Ladder to the Sky, by John Boyne

whatsallyreadnext's review against another edition

dark funny sad medium-paced

• Plot- or character-driven? A mix
• Strong character development? Yes
• Loveable characters? No
• Diverse cast of characters? Yes
• Flaws of characters a main focus? Yes

4.5

tbsims's review against another edition

5.0

Loved the scene with 'Gore Vidal'.

Glad I wasn't born beautiful; it can really mess you up!

leonorcenas's review against another edition

4.0

What a fascinating character Maurice is. His dream is to be a famous writer but he does not have any imagination to produce a plot. So he uses his good looks and charm to steal and appropriate the stories of others.

One of the most interesting things is that we begin to learn about Maurice firstly through the voice of others, the people he takes advantage of.

It is fantastic how the character develops in our eyes from an opportunistic boy to a person who is borderline psychopath. This is a story that stays with you.

collchuck's review against another edition

5.0

Whoa. Great book. Unusual and often upsetting.

braydo's review against another edition

5.0

I didn't know what I was getting myself into when I started this book. I think it's best to go in with no expectations and knowing as little as possible.

Starting a new story is always disorienting, as is jumping between various POVs. This book only goes through a few POVs but I found myself sad when a POV ended. I wanted to stay with each character forever, but I always found myself in love with the next one. It takes a lot of restraint to leave a character behind with so many things unexplored, but this novel does it well and moves swiftly. It doesn't overstay its welcome.

However, out of all the character's perspectives, I found Maurice Swift's to be the least interesting. He was the star of the show, but I don't think his perspective communicated that. Despite this, I loved the book. If you look books about authors, definitely go for this one.

ellsoquent's review against another edition

funny mysterious tense medium-paced

• Plot- or character-driven? A mix
• Strong character development? No
• Loveable characters? No
• Diverse cast of characters? Yes
• Flaws of characters a main focus? Yes

4.75

andrew_f's review against another edition

dark medium-paced

• Plot- or character-driven? A mix
• Strong character development? It's complicated
• Loveable characters? No
• Diverse cast of characters? Yes
• Flaws of characters a main focus? Yes

4.0

I really loved this author's The Heart's Invisible Furies and had been meaning to try another of his books and I heard good things about A Ladder to the Sky.

In the late 1980s, Maurice Swift is determined to become famous and revered author. By chance (supposedly), Maurice meets with an acclaimed writer in West Berlin that also has a troubled history of being a Nazi supporter. The author is smitten by the handsome Maurice and offers him a job as his assistant where he begins to tell his story that reveals a secret he's harbored for many decades.

It's clear pretty early on what Maurice's intent is. We follow the life and career of this narcissistic sociopath who will stop at nothing to maintain his writing career.

It was interesting to read this book within a week of me finishing the recently released R.F. Kuang's Yellowface. Both books feature main characters that steal the ideas and stories of others as their own. This was entirely by coincidence because I had not much idea about the plot of this book before reading it. The books tonally and thematically are very different. This book is much, much darker and I would argue leans more on the literary style of fiction and Kuang's feels more commercial, though both books are like watching a train wreck in that you can't look away.

Part I of this book is by far the strongest, and is five stars. Erich Ackermermann is a much more fascinating character than future characters introduced in the novel and he's an incredibly complicated character. I loved being introduced to Maurice through Erich's perspective. I also enjoyed the first Interlude with Gore Vidal, but starting with Edith's chapters, I felt like the book didn't have anything more interesting to say other than "let's see how bad Maurice can get". The writing is still engrossing and was interested in the story, but the first part of the book had so many more layers that was riveting.

I also had issues the ending. Where the book ended was fine, but how it got there didn't seem to fit Maurice's character. He becomes a drunk, which isn't well foreshadowed, so that came out of left field. Given the events of his life, there is some plausibility this could happen, but he felt like someone who always needed to maintain control and didn't seem like the type of person to abuse alcohol. I wish the story had been written in a different way to get to the same outcome, but that's me being a little picky.

Like The Heart's Invisible Furies, I really enjoy John Boyne's writing. This story wasn't completely successful for me, but I still really enjoyed it 

carolynmorgan's review against another edition

2.0

Sloppy, predictable, flat. Bummer- I had high hopes as it won the BookTube Prize.

theopanov's review against another edition

dark emotional reflective fast-paced

• Plot- or character-driven? A mix
• Strong character development? Yes
• Loveable characters? It's complicated
• Diverse cast of characters? Yes
• Flaws of characters a main focus? Yes

5.0

„Стълба към небето“ е забележителна книга, която проследява по невероятен начин необикновения живот на Морис Суифт – една личност, на която ѝ се е случило „щастието“ да бъде и писател. Авторът Джон Бойн ни запознава с неговите кратки възходи и дълги падения. Воден от безпределен стремеж за слава и отличия, Морис е твърдо решен да не се спира пред нищо по пътя си към величието. Със своята готовност да престъпи всички общоприети граници и да наруши безброй морални норми, той бързо се сдобива с образа на един нов и категоричен злодей. 

 

Макар в тази книга да се говори много за литература, тя е по-скоро декор на цялата история – повърхността, а под нея са скрити множество дълбоки пластове от тъмни проявления на човешката природа в най-разнородни форми. „Стълба към небето“ е книга, която трябва да се чете и между редовете, защото там е скрито много и именно това наистина я прави брилянтна и велика творба. 

 

Още от ранна възраст Морис е наясно със себе си и какво иска от живота, а той желае две неща – първото е да бъде писател – прочут писател, който може да печели литературни награди, но наравно с това да се радва и на обичта на множество читатели – а второто е да бъде баща. Проблемът му е, че макар да може да пише прилично, то му липсва необходимото въображение и способности, за да изгражда необикновени и завладяващи сюжети. Но Морис открива, че има и други начини, за да се сдобие с желаното и да се изкатери по „стълбата“. 

 

Макар историята да се върти основно около Морис, аз ще поговоря и за останалите персонажи, защото те са не по-малко значими и ярки. 

 

!!! (Текстът по–долу съдържа разкрития от сюжета на книгата) !!!

 

Първа част: Преди падането на Стената (стр. 11 – 80) 

Историята започва в края на 80-те години на 20 век – това е и времето, когато Морис е в ранните 20 години от своя живот. Събитията оттогава са представени през погледа на Ерих Акерман – писател в залеза на живота си, чието творчество през голяма част от времето е останало незабелязано, но му се случва да спечели значима литературна награда и така вниманието на публиката се обръща към него. По това време Морис работи като сервитьор. Акерман мигновено се оказва запленен от него и красивата му визия. И така първият им контакт се осъществява. Тъй като Морис е изобретателен и целеустремен, веднага се възползва от подадената възможност, започвайки с баналното какъв голям почитател е на Ерих Акерман и как е прочел всичките му книги. Банално, но гениално, защото сработва. Тук съвсем не смятам, че 66-годишният Ерих Акерман наивно е попаднал в капана на 22-годишния Морис и е станал негова жертва. Все пак от самото начало е наясно за писателските стремежи на Морис и макар да намира разказите му за посредствени, го поощрява и даже му предлага и работа, докато трае обиколката му (свързана с промотиране на книгата му) из различни градове. 

 

Цитат [53]: Иронията бе в това, че през 1939 година бях видял нещо красиво, а бях казал на създателя му, че е боклук. А сега, близо петдесет години по-късно, прочетох нещо ужасно, но със сигурност щях да го похваля пред Морис. Това се казва безскрупулност. 

 

Така че тук по-скоро двамата се използват един друг, защото всеки е виждал собствената си изгода от поддържането на тези взаимоотношения, за които е ясно, че са обречени от самото начало. Историята от миналото си, която Ерих решава да разкрие пред Морис, е нещо, което видимо го е измъчвало през целия му живот и е изпитвал вина от постъпката си. Мисля, че напълно е съзнавал какво вероятно може да се случи (и се случва), като я разкаже пред Морис – но въпреки всичко го прави. И в младостта с приятеля си Оскар, и в старостта си с Морис, Ерих е бил движен все от егоистични подбуди. Така че съвсем не му симпатизирам и не го смятам за жертва в тази история, каквото внушение се опитва да се направи в края на книгата. Но все пак разкритието накрая, че е умрял, държейки общата си снимка с Морис в ръце, беше частично смекчаващо за образа му. 

 

Междувременно Морис се запознава с още един писател Даш Харди – също доста по-възрастен от него, не особено блестящ в кариерата си, но с достатъчни контакти в литературните среди, за да му послужи като трамплин към жадуваната слава. И в замяна на късните си нощни посещения в стаята на Даш Харди Морис получава публикации на разказите си в списания, добри рекламни рецензии от други писатели, остава само да напише и първия си роман, а това няма да е никакъв проблем, след като се е сдобил с толкова сочна история от Ерих Акерман… и сензационната слава не закъснява… 

 

Интермедия: Лястовичето гнездо (стр. 81 – 114) 

Това е може би най-добрата част от книгата – макар че цялата книга е отлична, но тази част е някак особена. Тук се появява Гор Видал, на когото Морис гостува заедно с Даш Харди. Морис вече е начинаещ успешен писател със сензационна първа книга. Той отново се опитва да приложи старите си номера, които успешно са сработили при Акерман и Харди, но подобни трикове съвсем не минават при Видал. Тук Морис показва изключителна арогантност, наглост и нахалство, особено през нощта, когато се промъква в стаята на Видал, но отново удря на камък… 

 

Втора част: Туземецът (стр. 115 – 193) 

Годината вече е 2000 и разказът в тази част се повежда от Едит Камбърли – съпругата на Морис. Морис вече е прехвърлил 30-те, след първата си книга е успял да издаде и втора, която се е приела доста вяло, а след нея следват цели 4 романа, отхвърлени от издателя му. Морис потъва в забвение, а книгите му са обречени на все по-голяма забрава – добра идея за нов роман така и не идва, а жадуваното литературно отличие, с което да увековечи името си, се отдалечава все повече. За разлика от него, съпругата му Едит е с наскоро издадена книга, надминаваща по успех неговата и работи усилено над втора, като паралелно с това преподава и на студенти. Морис – няма работа, няма нова книга, няма слава, няма никакви отличия. А да говорят за него в минало време го докарва до лудост. 

 

Цитат [152]: – Притеснява ме употребата на минало време – обади се ти.
– Не разбирам? – озадачи се Арджан и присви очи.
– Спомена, че съм бил писател. Не съм бил писател. Аз съм писател.

 

И като се проектира семейният стереотип и социалните нагласи, че в семейството мъжът трябва да е по-успешен от жена си – професионално и финансово, а Морис не отговаря на тези критерии, без изненада за мен, той насочва цялото си огорчение и стаен гняв от своите неуспехи в чиста омраза към съпругата си. В началото тя е леко незабележима, но с напредване на времето става все по-видима. А когато Едит разбира какво е сторил Морис с ръкописа на втория ѝ роман, със семейството им е приключено завинаги и изходът за двамата е или незабавен развод, или внезапна смърт. И Морис избира. 

 

Цитат [184]: – Боже – поклатих глава аз. – Ти си психопат.
– Не е вярно. Просто имам нужда да съм писател. Това е единственото, което някога съм искал. И да стана баща. Не че ти ми беше от полза в това отношение, нали?
– Не намесвай тази тема. Няма нищо общо.
– Напротив – заяви ти. – Щом не можеш да ми дадеш дете, сигурно можеш да се реваншираш, като ми дадеш книга. 

 

Интермедия: Застрашеното животно (стр. 195 – 227) 

Морис вече е в средата на 40-те си години, баща и създател на литературно списание, което насърчава млади таланти с обещание за публикуване на разказите им. Малцина обаче са тези, чиито разкази достигат до печат, а отхвърлените са мнозина. Но Морис изчита старателно всеки един получен разказ – където открие добра идея или персонаж ги придърпва – малко оттук, малко оттам – и така със слепвания от чужди непубликувани произведения успява да сглоби четвъртия и петия си роман. 

Третият му роман бележи забележителен успех и дори попада в краткия списък на Наградата, но за злощастие на Морис не я печели, но има време – ще продължи да опитва. 

Така жадуваното бащинство не се оказва точно това, което Морис си е представял. Макар голямото му желание да бъде баща – той просто е неспособен да бъде добър родител. 

 

Трета част: Историите на другите (стр. 229 – 305) 

Третата и последна част е разказана от самия Морис – вече прехвърлил 50-те. Младостта му си е отишла безвъзвратно, а заедно с нея и някогашната му красота, на която преди е разчитал толкова много, за да му отваря врати към успеха. Не му е останало нищо – син, семейство, следващата книга така и не е написана, а изгледите за спечелване на значимото литературно отличие са все по-далечни и недостижими. Животът на Морис е напълно празен, посвещава цялото си време в посещение на барове и пиене. Докато неочаквано не получава едно писмо, което отново му вдъхва надежда за слава и възраждане на литературната му кариера. 

И нещата се завъртат в неочаквана посока. И както в първата част Ерих Акерман беше застигнат от кармата в лицето на Морис Суифт. Така сега и Морис е застигнат от същата тази карма в лицето на новия си благодетел… Защото за престъпленията се плаща. 

 

Цитат [250]: – Веднъж влязох в краткия списък за Наградата, ако искате да знаете! – извиках аз с пълно гърло. – А това е повече, отколкото вие някога сте постигнали, тъпанари такива.
– Разбира се, че е така, господине – каза ми полицайката, която явно нямаше представа за какво говоря. – Аз също съм печелила награда като ученичка. Класирах се първа на сто метра в училище. Но няма нужда да го тръбим на всеослушание, нали? Нека се държим прилично и да не вдигаме врява.

 

Освен себе си, единственият човек, когото Морис е успял да обикне в известна степен през живота си, това може би е само синът му. Поне единствено за него се вижда, че изпитва някакви угризения след стореното. Но както при разочарованието от бащинството, дори и да беше спечелил това толкова искано и чакано литературно отличие, Морис отново нямаше да бъде щастлив, както си мислеше и твърдеше. Идеята за тази награда го крепи през цялото време, придава някакъв смисъл на съществуването му, но спечелването ѝ вероятно би го тласнало към още по-дълбока дупка. 

 

В заключение: 

Отдавна не бях чел книга, която да ми донесе толкова много емоции наведнъж. „Стълба към небето“ успя да ме вдъхнови, да ме развълнува, да ме вбеси, да ме разгневи, а накрая дори да ме накара да я затворя със смях. 

Сега ще има доста дълго да говоря за нея (поне цяло лято) и да я препоръчвам горещо на приятели, на роднини, на всички. Беше невероятно литературно приключение и изживяване.

nocto's review against another edition

fast-paced

• Plot- or character-driven? A mix
• Loveable characters? No
• Diverse cast of characters? Yes
• Flaws of characters a main focus? Yes

5.0

I went to the library to work for a couple of hours while I was stuck waiting in town and found it under refurbishment and with no tables to sit and work at. But there were chairs so I decided the universe was telling me to select some library books and sit and read for a couple of hours instead. I picked this up off a shelf at random and there was a recommendation from Patrick Gale on the back. I never know how much stock to put in those quotes on books but I started reading anyway, and by the time I checked the book out of the library I had already read a good chunk of it.

Erich Ackermann is at the end of a long and moderately successful writing career when he visits West Berlin on a book tour, this is in the late 1980s, the time just before the wall falls. He's mesmerised by a young English waiter and wannabe writer, Maurice Swift, and takes him on as an assistant. Maurice accompanies Erich on the rest of his book tour and Erich gradually reveals a story of his life in Nazi Berlin fifty years before when he was a teenager himself and the second world war was about to start. Maurice takes Erich's story and turns it into fiction himself, which has awful consequences for his mentor. That's just the very start of Maurice's writing life, it's not very nice, but it's all pretty much above board and as a reader you're stuck between the horror of what Erich actually did as a young Nazi and the unfairness of what Maurice does to an old man, and no one has the moral high ground. 

The book switches viewpoints for most sections - I was expecting that to make me put the book down but actually I got drawn in further each time as I wanted to see who the narrator was this time, and how Maurice would twist situations and get away with it. It's a grand tale of literary fraud, and the book felt thriller-like at times as I kept turning the pages to see how awful it would get. There are some real characters in among the fictional ones, notable for being some of the few characters who get the upperhand with Maurice. On the whole it was a cracking read, well written and entertaining, I'm pleased I got stuck at the library and  picked it up!