Scan barcode
woodlandglitter's review against another edition
5.0
Okay, now that I've read this for a third time it's pretty clear to me that I really love it.
laurie_n_bookland's review against another edition
2.0
I have to mention, before I read the first book in the series, that I watched the first season of the show The Magicians, which inevitably caused me to read this book. I usually don’t, but it was on Netflix, and we were bored one night and decided to start watching it. That being said, what can I say about this book? I can start by saying that this book is the definition of being, "ehh, it was okay." It was not mind-blowingly spectacular, like the premise seems to promise. Quentin Coldwater is in his senior year in high school in the book and he is the typical depressed genius, obsessed with finding a better path for his life then just the usual, which I could relate to, sort of. Then this school of magic, Brakebills, finds him and accepts him into the fold, and he gets to learn magic, and all of that stuff, finding out that it’s harder than he thought it was, but just as rewarding. You’d think he’d start being more happy, and upbeat, riiight? Nope, he’s just as depressed and sad as usual, just with magic involved. I think that’s part of what put me off of this book, is that no matter how good it gets for Quentin, he is constantly depressed, and looking for a different escape route from his current life. I think my favorite character in this book was Eliot, since he put on so many airs to pretend that he doesn’t care about anyone, but you find that he really does he have a heart, and he’s a sarcastic bitch at the same time. I just kind of wish that they have given us more background on some of the characters, like what Julia was doing while Quentin was at Brakebills. I mean I know what happened, because of the show, but had I just read the book, and not watched the show, I would have been wondering the whole fucking time. All and all, I gave this book a 2/5 stars.
abbyelizabeth's review against another edition
4.0
There were a few points where I thought about giving up on this book, but, in the end, I thoroughly enjoyed it. I loved that they didn't shy away from other magical references with some on point HP jokes. It kind of almost felt like Harry Potter for grownups. On to book 2!
teslanfields's review against another edition
4.0
It's hard to really say what I think about this book. I was never bored with it, and I was always intrigued enough to turn another page, but it moved very fast. I do think the book was rushed and at times, specific events felt glossed over or unresolved. My thought is that Grossman intended The Magicians to be a rather long prologue, setting up for the next two stories. Regardless, I do intend on reading the next in the series, and would recommend this book to someone looking for magic but not necessarily fantasy.
bryanlmurillo's review against another edition
3.0
Se ve prometedora. Me gustó la adaptación que hicieron de los libros para tv y aunque los libros no me llamen muuucho la atención, estas historias sí.
bookswithemilyfox's review against another edition
3.0
(3.5? I might change it later) After deliberation I decided that the best way to describe this book is...
A muggle born Draco Malfoy who grew up reading about Narnia, learns that magic is real and Narnia might be too...
I think my main issue with his book was my own expectations. Too often people describe this book as Harry Potter books for grown ups and it's just not how I see it. The main character (all the characters actually!) is a depressed, "Iamverysmart" young adult who gets to go to a magical school thinking it's finally the answer to his unhappiness.
The pacing is what left me the most unsatisfied. The first hundred pages, the main character is introduced, he passes the exams and goes through the first 2 years of school.... IN 100 PAGES!!
He's done with school at around 200 pages. That's half the book!
If I had known that, I would have probably have enjoyed the book a lot more. I'm not sure I liked the ending... but I'm definitely planning on continuing the series and cannot wait to see where it goes!
So basically to enjoy this book you'll have to remember that the characters are unlikeable, only half the book contains the magical school so there won't be much "everyday life a la Harry Potter" here and that the school is basically just to open the magical universe.
I'll watch the TV Show and update you :)
A muggle born Draco Malfoy who grew up reading about Narnia, learns that magic is real and Narnia might be too...
I think my main issue with his book was my own expectations. Too often people describe this book as Harry Potter books for grown ups and it's just not how I see it. The main character (all the characters actually!) is a depressed, "Iamverysmart" young adult who gets to go to a magical school thinking it's finally the answer to his unhappiness.
The pacing is what left me the most unsatisfied. The first hundred pages, the main character is introduced, he passes the exams and goes through the first 2 years of school.... IN 100 PAGES!!
He's done with school at around 200 pages. That's half the book!
If I had known that, I would have probably have enjoyed the book a lot more. I'm not sure I liked the ending... but I'm definitely planning on continuing the series and cannot wait to see where it goes!
So basically to enjoy this book you'll have to remember that the characters are unlikeable, only half the book contains the magical school so there won't be much "everyday life a la Harry Potter" here and that the school is basically just to open the magical universe.
I'll watch the TV Show and update you :)
acton's review against another edition
4.0
This story gets off to a slow start, but I didn't mind, because Grossman's writing style is very pleasing. Also, he did need to make clear that the main character, Quentin, was bored and depressed, as well as very bright and academically ambitious.
Without rehashing the the synopsis already provided, I'll say that Grossman's novel does stand on the shoulders of earlier fantasy works, but with a difference: this tale has an existential message. Quentin thinks that certain things will bring him happiness, but he discovers that life is not so easy.
As a young boy, Quentin becomes obsessed with a series of fantasy books about a land called Fillory, an allusion to Narnia. I was once attached to those books, and really enjoyed this nod to C. S. Lewis. (I, too, wondered why Lucy, Susan, Peter, and Edmund couldn't stay there forever.)
Since this is not a young adult book, sex, alcohol, and violence do happen.
Just a note: late in the book, Grossman used the expression "howling fantods." I like to think this is a nod to David Foster Wallace.
I enjoyed this quite a bit, and would certainly recommend it.
Without rehashing the the synopsis already provided, I'll say that Grossman's novel does stand on the shoulders of earlier fantasy works, but with a difference: this tale has an existential message. Quentin thinks that certain things will bring him happiness, but he discovers that life is not so easy.
As a young boy, Quentin becomes obsessed with a series of fantasy books about a land called Fillory, an allusion to Narnia. I was once attached to those books, and really enjoyed this nod to C. S. Lewis. (I, too, wondered why Lucy, Susan, Peter, and Edmund couldn't stay there forever.)
Since this is not a young adult book, sex, alcohol, and violence do happen.
Just a note: late in the book, Grossman used the expression "howling fantods." I like to think this is a nod to David Foster Wallace.
I enjoyed this quite a bit, and would certainly recommend it.
tartancrusader's review against another edition
4.0
I can see why a lot of people might not like this book as, when looked at from a certain perspective, it seems to view the world in a very negative light. I'd take issue with this interpretation though. To me it possesses a rather bracingly cold clarity of vision and a refusal to colour ones perceptions with false positivism. The universe is a deeply impersonal place and it's up to us to impart meaning on it, not vice versa.
s_encheva's review against another edition
2.0
По принцип смело твърдя, че съм толерантен читател. Има книги, които не бих разгърнала дори и животът ми да зависи от това, но като оставим тях настрана, никога не претендирам, че чета прекалено възвишена или перфектна литература - имам си свои любими жанрове, но чета и много други, отворена съм към пробването и откриването на нови автори и рядко се разочаровам, тъй като считам, че все пак успявам да подбирам четивата си. За съжаление тази книга се оказа един не особено добър избор. Реакциите на близки до мен хора, които са я чели, са в двете крайности - или възторг, или абсолютно разочарование. Затова подходих към The Magicians с голяма доза любопитство - малко книги са способни да разделят така читателите. При мен, за съжаление, разочарованието е водещо.
Ще започна с положителните страни на книгата, защото въпреки всичко има такива. Стилът на писане на Гросман не е лош, книгата не върви бавно и трудно, четима е и същевременно не е твърде елементарно написана. Хареса ми и идеята, че невинаги е хубаво желанията ти да се сбъднат - "Внимавай какво си пожелаваш" неслучайно съществува като предупреждение. Можеше да се получи една невероятно мрачна и интересна история, която обръща стереотипите и ги пародира. Можеше да бъде така (за някои читатели най-вероятно е), ако Гросман не беше направил една голяма грешка - да създаде главен персонаж, който е абсолютно скучен и бездарен във всяко едно отношение.
Не ме разбирайте погрешно, съвсем не твърдя, че трябва главните персонажи да са супергерои, които винаги се измъкват лесно от всичко, или да са винаги на страната на доброто или всякакви такива доводи. Чела съм книги, в които историята се вижда през погледа на най-различни герои - с всякакви идеи, морални или не, с всякакви възгледи, мечти, действия, реплики. Пътувала съм из различни светове с всякакви герои, но винаги в тях е имало нещо, което да ме кара да продължа да чета, техните слова ме въвличат и не ми позволяват да затворя страниците. Тук главният персонаж Куентин само тестваше нервите ми. Той има емоции колкото парче картон и въплъщава най-досадният и дразнещ за мен тип разказвач - този, който вечно мрънка, който вечно се оплаква от скапания си живот, въпреки че животът му предоставя възможности, които други не биха имали. Въпреки че значителен брой хора твърдят, че героят е с депресия, на мен не ми изглеждаше такъв - той прилича просто на едно вечно мрънкащо бебе, което винаги е недоволно от всичко и не му стига, че мрънка, ами и не се възползва от възможностите си да промени нещата, въпреки че те го халосват по главата със страшна сила. Когато човек чете глупавите му мисли, има чувството, че той напук на всичко не иска да се опита да бъде щастлив поне за секунда - просто ей така, за разнообразие. Куентин е един кух, недодялан, лишен от всякакви емоции и всякакво любопитство и жажда за живот персонаж, който може да убие и най-големият ентусиазъм на всеки читател, търсещ поне малко искра и емоция в дадена книга. Той е персонаж, който не изпитва абсолютно никакъв интерес към каквото и да било - дори сексът не го влече както подобава и трябваше да бъде нелепо превърнат в лисица, за да разбере, че хората все пак правят секс от време на време и може и той да пробва. Дори моментите в книгата, в които героите се отдават на пиене и секс, не са интересни - дори и опитите на Гросман да покаже една скучна рутина, запълнена с безсмислен секс и пиянски дни и нощи се провалят с гръм и трясък. Не можах дори и за момент да изпитам каквато и да било емоция спрямо Куентин и останалите герои - не можах да ги съжаля за липсата на значима връзка и на любов в живота им, за липсата на смисъл, за вечното им търсене, което стига до задънени улици. Не успях да усетя каквото и да било към никого от тях - второстепенните герои се оказаха не по-малко скучни и бездарни от Куентин, което още повече влоши ситуацията.
Има още нещо, което ми направи лошо впечатление - често се споменава колко по-умен е Куентин от средностатистическите хора. Според мен тук Гросман прави още една грешка - опитва се да използва разпространеното вярване, че високоинтелигентните хора са студени и лишени от емоции и неспособни на близост. С това обаче си вади още една черна точка в моите очи. Познавам хора, които са изключително интелигентни и точно поради това са хора, пълни с желание за живот, за опознаване на непознатото, с любопитство, което ги стимулира, с амбиция и хъс, които обаче не използват в ущърб на другите. След като познавам такива прекрасни хора, не мога да приема този образ, който Гросман изгражда. Не твърдя, че не съществуват такива, а че аз лично не го възприемам, тъй като виждам с очите си доказателства за обратното. Ако Гросман е целял наистина Куентин да бъде интелигентен, е трябвало да се постарае повече да го докаже. Съжалявам, но според мен действията му (или липсата на такива) сочат много повече към противоположната теза.
В заключение мога да кажа, че съм искрено разочарована. Не съм бясна, но съм безразлична, което според мен е по-лошо в този случай, тъй като книгата имаше славата на книга, пораждаща крайни емоции, но никога нещо по средата. Е, аз в момента съм точно някъде по средата - разочарованието ми е огромно, но пък и ми е абсолютно безразлично как ще се развие историята нататък. Нямам намерение да разгърна и страница повече и не мисля, че ще загубя от това. Както казах, не държа на стереотипи, дори хепиенд не обичам, най-хубавите книги, които съм чела, са или с тежък и тъжен, или с умерено тежък край. Но тази книга обещаваше мрачно приключение с щипка пародия и препратки към известни и обичани книги, но не ми предоставя абсолютно нищо от това. Единствено разочарование. И донякъде облекчение, че няма да чета повече за досадните мрънкания на Куентин Колдуотър.
За съжаление единственото, за което тази книга може да служи за пример, е как да НЕ изграждаме персонаж. Но предполагам и това е нещо.
Ще започна с положителните страни на книгата, защото въпреки всичко има такива. Стилът на писане на Гросман не е лош, книгата не върви бавно и трудно, четима е и същевременно не е твърде елементарно написана. Хареса ми и идеята, че невинаги е хубаво желанията ти да се сбъднат - "Внимавай какво си пожелаваш" неслучайно съществува като предупреждение. Можеше да се получи една невероятно мрачна и интересна история, която обръща стереотипите и ги пародира. Можеше да бъде така (за някои читатели най-вероятно е), ако Гросман не беше направил една голяма грешка - да създаде главен персонаж, който е абсолютно скучен и бездарен във всяко едно отношение.
Не ме разбирайте погрешно, съвсем не твърдя, че трябва главните персонажи да са супергерои, които винаги се измъкват лесно от всичко, или да са винаги на страната на доброто или всякакви такива доводи. Чела съм книги, в които историята се вижда през погледа на най-различни герои - с всякакви идеи, морални или не, с всякакви възгледи, мечти, действия, реплики. Пътувала съм из различни светове с всякакви герои, но винаги в тях е имало нещо, което да ме кара да продължа да чета, техните слова ме въвличат и не ми позволяват да затворя страниците. Тук главният персонаж Куентин само тестваше нервите ми. Той има емоции колкото парче картон и въплъщава най-досадният и дразнещ за мен тип разказвач - този, който вечно мрънка, който вечно се оплаква от скапания си живот, въпреки че животът му предоставя възможности, които други не биха имали. Въпреки че значителен брой хора твърдят, че героят е с депресия, на мен не ми изглеждаше такъв - той прилича просто на едно вечно мрънкащо бебе, което винаги е недоволно от всичко и не му стига, че мрънка, ами и не се възползва от възможностите си да промени нещата, въпреки че те го халосват по главата със страшна сила. Когато човек чете глупавите му мисли, има чувството, че той напук на всичко не иска да се опита да бъде щастлив поне за секунда - просто ей така, за разнообразие. Куентин е един кух, недодялан, лишен от всякакви емоции и всякакво любопитство и жажда за живот персонаж, който може да убие и най-големият ентусиазъм на всеки читател, търсещ поне малко искра и емоция в дадена книга. Той е персонаж, който не изпитва абсолютно никакъв интерес към каквото и да било - дори сексът не го влече както подобава и трябваше да бъде нелепо превърнат в лисица, за да разбере, че хората все пак правят секс от време на време и може и той да пробва. Дори моментите в книгата, в които героите се отдават на пиене и секс, не са интересни - дори и опитите на Гросман да покаже една скучна рутина, запълнена с безсмислен секс и пиянски дни и нощи се провалят с гръм и трясък. Не можах дори и за момент да изпитам каквато и да било емоция спрямо Куентин и останалите герои - не можах да ги съжаля за липсата на значима връзка и на любов в живота им, за липсата на смисъл, за вечното им търсене, което стига до задънени улици. Не успях да усетя каквото и да било към никого от тях - второстепенните герои се оказаха не по-малко скучни и бездарни от Куентин, което още повече влоши ситуацията.
Има още нещо, което ми направи лошо впечатление - често се споменава колко по-умен е Куентин от средностатистическите хора. Според мен тук Гросман прави още една грешка - опитва се да използва разпространеното вярване, че високоинтелигентните хора са студени и лишени от емоции и неспособни на близост. С това обаче си вади още една черна точка в моите очи. Познавам хора, които са изключително интелигентни и точно поради това са хора, пълни с желание за живот, за опознаване на непознатото, с любопитство, което ги стимулира, с амбиция и хъс, които обаче не използват в ущърб на другите. След като познавам такива прекрасни хора, не мога да приема този образ, който Гросман изгражда. Не твърдя, че не съществуват такива, а че аз лично не го възприемам, тъй като виждам с очите си доказателства за обратното. Ако Гросман е целял наистина Куентин да бъде интелигентен, е трябвало да се постарае повече да го докаже. Съжалявам, но според мен действията му (или липсата на такива) сочат много повече към противоположната теза.
В заключение мога да кажа, че съм искрено разочарована. Не съм бясна, но съм безразлична, което според мен е по-лошо в този случай, тъй като книгата имаше славата на книга, пораждаща крайни емоции, но никога нещо по средата. Е, аз в момента съм точно някъде по средата - разочарованието ми е огромно, но пък и ми е абсолютно безразлично как ще се развие историята нататък. Нямам намерение да разгърна и страница повече и не мисля, че ще загубя от това. Както казах, не държа на стереотипи, дори хепиенд не обичам, най-хубавите книги, които съм чела, са или с тежък и тъжен, или с умерено тежък край. Но тази книга обещаваше мрачно приключение с щипка пародия и препратки към известни и обичани книги, но не ми предоставя абсолютно нищо от това. Единствено разочарование. И донякъде облекчение, че няма да чета повече за досадните мрънкания на Куентин Колдуотър.
За съжаление единственото, за което тази книга може да служи за пример, е как да НЕ изграждаме персонаж. Но предполагам и това е нещо.
dancarey_404's review against another edition
4.0
After watching the TV series, I thought I would give the first novel a try. The book was good (and the audiobook narrator did a thorough job), and I can see why it was as popular as it was, and why it was picked up for dramatization. But I'm just not sure if or when I'll pick up the second book.